Читать «Играта на Ендър» онлайн - страница 184

— Ендър, през последните няколко месеца ти беше бойният командир на нашите флотилии. Това бе Третото нашествие. Нямаше игри, сраженията бяха истински и единственият противник, срещу когото се сражаваше, бяха бъгерите. Ти победи във всички битки, а днес ги разгроми окончателно на родната им планета, където се намираше тяхната царица, всички царици от колониите им, всички до една бяха там, и ти ги унищожи завинаги. Те никога повече няма да ни нападнат. Ти успя. Ти!

Истински сражения. Не игри. Умът на Ендър бе прекалено уморен, за да смели новината. Значи това не бяха светлинни точки, а истински кораби, с които се бе сражавал, и истински кораби, които бе унищожавал. И един истински свят, който бе изпратил в забвение. Той мина през тълпата, като отбягваше техните поздрави, правеше се, че не вижда протегнатите им ръце и че не чува думите и ликуващите им възгласи. Когато се прибра в стаята си, свали дрехите си, покачи се на леглото и заспа.

Ендър се събуди, някой го разтърсваше. Трябваше му само миг, за да ги разпознае. Граф и Ракъм. Обърна им гръб: „Оставете ме да спя!“

— Ендър, трябва да поговорим — рече Граф.

Ендър се претъркули отново с лице към тях.

— Вчера цял ден и цяла нощ на Земята са предавали непрекъснато записите на битката.

— Вчера ли? — беше спал непробудно чак до следващия ден.

— Ти си герой, Ендър. Всички видяха какво извърши ти с другите момчета. Мисля, че едва ли има правителство на Земята, което да не те е наградило вече с най-високия си орден.

— Аз ги избих, нали? — попита Ендър. — Убих ги всички.

— Кои всички? — попита Граф. — Бъгерите ли? Нали такива ни бяха намеренията?

Мейзър се приведе напред.

— Нали затова водихме войната?

— Всичките им царици. Значи съм убил всичките им деца, унищожил съм всичко и всички.

— Те сами решиха това, когато ни нападнаха. Не беше твоя грешката. Именно това трябваше да се случи.

Ендър сграбчи Мейзър за униформата, увисна на нея и го придърпа надолу, така че сега бяха лице срещу лице.

— Не исках да ги избивам всичките. Никого не съм искал да убивам! Аз не съм убиец! Вие не искахте мен, копелета такива, искахте Питър, но ме накарахте аз да го направя, вие ме подмамихте. Забъркахте ме с измама във всичко това! — Той плачеше. Не можеше да се овладее.

— Разбира се, че си послужихме с измама. Точно така — рече Граф. — Трябваше да го направим, защото ти иначе нямаше да се заловиш с тази работа. Това беше и най-голямото ни затруднение. Трябваше ни командир с толкова много емпатия, че да започне да мисли като бъгерите, да ги разбира и да предвижда ходовете им. Той трябваше да е и толкова благороден, че да спечели обичта на своите подчинени и да заработи с тях като бъгерите, в идеален синхрон. Но толкова благороден човек никога не би могъл да стане убиецът, който ни трябваше. Никога нямаше да влезе в сражение, решен да го спечели на всяка цена. Ако ти знаеше, нямаше да го направиш. Ако пък беше онзи човек, който би го направил, никога нямаше да успееш да разбереш достатъчно добре бъгерите.

— А и трябваше да бъде дете, Ендър — продължи Мейзър. — Ти си по-бърз от мен. По-добър от мен. Аз бях прекалено стар и предпазлив. А и няма приличен човек, който би могъл да влезе в битка с такова въодушевление. Но ти не знаеше. И се постарахме да не узнаеш. Ти беше дързък и блестящ, и млад. Та ти си роден за това.