Читать «Играта на Ендър» онлайн - страница 173

Ендър тренираше по десет часа на ден с командирите си, но не с всички едновременно — следобед им даваше по няколко часа почивка. Симулирани битки под ръководството на Мейзър се провеждаха на всеки два-три дни и както Мейзър бе обещал, те никога вече не бяха така лесни. Противникът бързо се отказа от намерението си да обкръжава Ендър и никога повече не групираше силите си толкова нагъсто, че да допусне нова верижна реакция. Всеки път имаше по нещо ново, по нещо по-трудно. Понякога Ендър имаше само по един кораб и осем изтребителя, веднъж противникът се измъкна през един астероиден пояс, понякога врагът оставяше статични капани — огромни инсталации, които избухваха, ако Ендър приближеше до тях някоя от ескадрилите си, и които често засягаха или унищожаваха някой от корабите на Ендър.

— Не можеш да си позволяваш загуби! — изкрещя му Мейзър след едно сражение. — Когато водиш истинска битка, не можеш да си позволяваш лукса да разчиташ на неограничени попълнения от изтребители. Ще разчиташ единствено на онова, което си довел със себе си, и на нищо повече. Ето защо свиквай да воюваш без излишни загуби.

— Това не беше излишна загуба — отвърна Ендър. — Не мога да печеля битки, защото, ако толкова се страхувам, че ще изгубя някой кораб, никога няма да поемам рискове.

Мейзър се усмихна.

— Отлично, Ендър. Започваш да се научаваш. Но в една истинска битка ти ще имаш и по-старши офицери и, което е още по-лошо, цивилни, които ще ти крещят всичките тези работи. Ето сега, ако противниците бяха малко по-умни, щяха да те притиснат ето тук и щяха да унищожат ескадрилата на Том. — Те заедно направиха разбор на битката и на следващата тренировка Ендър щеше да покаже на командирите си онова, което Мейзър му бе показал, и ако тази трудност отново се изпречеше пред тях, те щяха да знаят как да я преодолеят.

По-рано, когато работеха безотказно като екип на тренировките, те си мислеха, че са готови. Сега обаче, когато рамо до рамо се бяха сражавали с истински предизвикателства, те започнаха да разчитат един на друг повече от всякога, а сраженията им се отразяваха ободряващо. Съобщиха на Ендър, че онези, които всъщност не играят, ще влязат в симулаторната зала, за да погледат. Ендър си представи какво би станало, ако приятелите му са там и или надават радостни викове и се смеят, или ахкат от страх — понякога си мислеше, че това би отклонило вниманието му, но понякога копнееше за присъствието им. Дори когато прекарваше дните си, излегнал се на слънце върху един сал в едно езеро, той не се бе чувствал толкова самотен. Мейзър Ракъм не се отделяше от него, но той бе негов учител, не и приятел.

Не каза нищо обаче. Мейзър го бе предупредил, че няма да има никаква милост и личното му нещастие не означаваше нищо за никого. През повечето време то не означаваше нищо дори и за самия Ендър. Умът му бе постоянно зает с играта и той непрекъснато се опитваше да научи нещо ново от сраженията.

Искаше да извлече не само практически поуки от битката, но и да проумее как биха постъпили бъгерите, ако са по-умни. Той живееше едновременно с миналите и с бъдещите битки, като лягаше и ставаше и пришпорваше командирите на ескадрили с темпо, което понякога водеше до недоволство.