Читать «Островът» онлайн - страница 2

Така че тази книга не е разказ за това, което се е случило в Питкаирн. Тя си е обикновен роман, чието оправдание са собствената му жизненост и изповедите, които правя — волно и неволно — отнасящи се, разбира се, до собствения ми живот, но заедно с това и до опасността, застрашаваща живота на хората върху нашата неустойчива планета.

Първа глава

Пърсел премина по предната палуба, като отбягваше да поглежда моряците. Както винаги, когато минаваше между тях, той се срамуваше, че е така добре облечен, така добре нахранен. Отиде до носа и се наведе. Прекрасни мустаци от пяна се открояваха от всяка страна на вълнореза. „Блосом“ пореше водите.

Пърсел се обърна. Моряците чистеха палубата сред дрънкане на кофи. Той въздъхна, отвърна очи, облегна зад гърба си ръце на фалшборда и обгърна с поглед кораба. Красота! Слънцето блестеше додето поглед стига върху дългите вълни на Тихия океан, а „Блосом“, с наклонени към левия борд три мачти, посрещаше южния-югоизточен ветрец. Всяка вълна, минаваща под кила му, го издигаше и „Блосом“, опрян здраво с всичките си платна о вятъра, стигаше до гребена й без клатушкане и се плъзгаше отново без забава към основата й. „Красота“ — помисли с любов Пърсел. От вълнореза до кърмата всичко беше грижливо поддържано, съвършено; корпусът газеше добре, такелажът беше нов. Преди осемнадесет месеца, при преплаването на Ламанш, „Блосом“ бе успял да изпревари един пиратски кораб от Сен Мало.

Пърсел се ослуша. При все че наближаваха остров, не чу птичи глас. Като се изключи плясъкът на вълните, океанът беше тих. Но край Пърсел се чуваха звуци, които винаги го радваха при приятен ветрец: тракането на огромните дървени рудани, трептенето на вантите, а под него, зад гърба му, врязването на вълнореза във водата, тихо и непрестанно като раздиране на коприна.

Пърсел погледна пак моряците. Поразен бе отново от тяхната измършавялост, укори се, че се бе възхищавал с наслада на „Блосом“, ръцете му се впиха във фалшборда и той помисли гневно: „Ах, тоя луд!“

Извади часовника си, погледна го и извика със суров глас:

— Джонс! Бейкър!

Моряците Джонс и Бейкър завързаха грижливо четките си и дотичаха.

— Лагът! — каза Пърсел.

— Да, лейтенанте — отвърна Бейкър и при все че мургавото му лице с правилни черти остана все така неподвижно, очите му се усмихнаха на Пърсел. Да се спусне лагът беше лесно, Джонс му беше шурей и Пърсел не случайно ги бе поставил в една смяна.

— Вървете! — заповяда Пърсел със същия суров, властен глас.

И добави почти шепнешком:

— Внимавайте. Особено Джонс.

— Да, лейтенанте — каза Бейкър.

Пърсел ги погледа как се отдалечават, прекоси отново предната палуба и се прибра в кабината си.

На мостика нямаше никой и Бейкър бързо прошепна:

— Един съвет: не го отваряй. — Той посочи палубата под нозете си и добави: — Оня мръсник си има пипала.

— Не съм сукалче — изсъска сърдито дребничкият Джонс, като се изпъчи.

После грабна пясъчния часовник и в момента, когато Бейкър спусна лага във водата, той го обърна и го задържа хоризонтално, наравно с окото си. Любуваше се на пясъчните зрънца, които се изсипваха като тънък дъждец в стъкленичката, докато въжето се развиваше от барабана и се спускаше през борда. Джонс още не бе се наситил на тази гледка. Изпитваше приятно чувство на могъщество, като че сам той караше кораба да се движи напред.