Читать «Островът» онлайн - страница 5
Робер Мерл
— Извинявам се, капитане — каза Джими, като застана мирно и вдигна глава.
Високо над себе си той видя невъзмутимото лице на Бърт. Гледана толкова от ниско, брадата се издаваше като кърма, а орловият нос изтъняваше към края си с неумолима точност. Бърт умееше така странно да застава и да се вковава, че заприличваше на собствената си статуя. Беше мургав и в лицето му, сковано и загоряло, сякаш беше от бронз, искряха само очите, студени и остри като стомана.
Бърт не отделяше поглед от Джими. По устните на юнгата бе застинала несъзнателна полуусмивка, а лицето му все още отразяваше щастието, което бе изпитал, когато бе зърнал за пръв път остров.
— Усмихваш ли се? — запита Бърт с металния си глас.
— Не, капитане — каза Джими.
Капитан Бърт стоеше неподвижен, разкрачен, със скръстени ръце. Гледаше далеко пред себе си закръглените черти на Джими, чистосърдечните му очи, двата щръкнали перчема на челото. Бърт не можеше да се заблуди. По това детинско лице нямаше нито следа от нахалство. Юнгата гледаше Бърт с доверчивостта, с която се отнасяше винаги към по-възрастните. Минаха няколко минути и тъй като удълженото мълчание го смути, Джими се опита плахо да се усмихне.
— Усмихваш ли се? — каза веднага Бърт така заплашително, че смрази Джими, и усмивката му, без да изчезне напълно, се превърна в гримаса.
Бърт потръпна от предусетеното удоволствие. Жестокостта му беше формалистична. За да накаже или удари някого, жертвата му трябваше поне привидно да е виновна. Бърт не постъпваше така от желание да направи впечатление на зрителите. Малко искаше да знае какво ще помислят или ще кажат. Той спазваше формата само за себе си. Определил си бе правила за всекидневното си държане към екипажа и ги зачиташе.
— И така — заговори съвършено спокойно той, — ти се усмихваш. Подиграваш ми се.
— Не, капитане — каза Джими с разтреперан глас, без да успее да надмогне потръпването, което въпреки волята му удължаваше ъгълчетата на устните в подобие на усмивка. Той се боеше, чувствуваше колко е опасно да има в тоя миг изражението, което Бърт му приписваше, но колкото повече се силеше да си придаде обичайно изражение, толкова повече устата му се удължаваше.
Бърт все повече се вковаваше и все по-втренчено гледаше детето. Той знаеше, че като удължава мълчанието си, ще наложи на юнгата изражението, за което го укоряваше.
— Усмихваш се! — викна той със страшен глас и Джими се усмихна неудържимо.
Няколко секунди Бърт се наслаждаваше на победата си. Спечелил бе играта. Юнгата беше виновен. Правилата бяха спазени.
— Сам си го заслужи — каза той, като се престори чудесно пред себе си, че съжалява.
Пое си дълбоко дъх, а студените му очи засвяткаха. После пристъпи с единия крак, отпусна се с цялата си тежест на него, завъртя от ляво на дясно едрата си снага и удари с все сили Джими с пестника си. Юнгата нямаше време нито да се отдръпне, нито да се закрие. Ударът попадна право в лицето. Морякът Джонсън, който беше в това време на няколко стъпки, разказа после, че чул как костите изпращели от силния удар. „Джими — добави той — се строполи
