Читать «Островът» онлайн

Робер Мерл

Островът

Предговор

Не обичам да чета предговори, а още по-малко — да ги пиша. И бих си спестил с готовност труда да напиша настоящия, ако начинанието ми не изискваше известни изяснения.

Събитието, което ме вдъхнови първоначално да започна този роман, е историческо: в края на XVIII век неколцина метежници от кораба „Баунти“ избягали от Таити, дето английското адмиралтейство много лесно би могло да ги намери, и открили сред Тихия океан един малък, необитаван и поради бреговата си линия почти недостъпен остров — Питкаирн. Това островче било плодородно, така че метежниците можели да живеят щастливо там до края на живота си, ако не се били скарали с придружаващите ги таитяни. Англичани и туземци започнали помежду си безпощадна война, чиито подробности станали известни едва след двадесет години, когато единственият останал жив от малката колония ги разказал, може би не съвсем точно, на английския капитан, който я открил.

Този капитан бил почтен човек, набожен и сантиментален. Той не се усъмнил в думите на бившия моряк от „Баунти“, защото последният бил станал на старини много набожен и управлявал доста благочестиво своите подвластни — жени и деца. Капитанът се върнал в Англия разчувствуван и осведомен и описал в очарователни краски войната в Питкаирн така, както я чул от разкаяния метежник.

От това не много подробно описание — единствен и, както видяхме, доста несигурен източник — изхождат всички разкази, които се опитват да предадат съдбата на малкото общежитие, живяло и самоунищожило се на острова по същото време, когато Европа е тънела в кръвопролитията на много по-страшни кланета.

Поради причини, които ще проличат впоследствие, тази случка ме занимаваше властно в продължение на години: през 1952 година, струва ми се, аз я разказах за пръв път на Морис Мерло-Понти в един ресторант в Рен. Причината да не я напиша по-рано е, че отначало бях замислил да я предам като исторически роман. Но очевидно е, че по тоя начин не можех да я напиша: това, което беше известно за войната в Питкаирн, беше премного оскъдно, прекалено несигурно и въпреки краткостта си — прекалено загадъчно.

Едва през 1958 година взех решение, последица на което е настоящата книга. Реших да захвърля историята и да разкажа една случка, като огранича действителните случки до размера на проста схема, за да бъда свободен да пресъздам действуващите лица и събитията. И веднага престанах да изпитвам досадата, с която се заплаща лентяйството, допустимо при писане на исторически роман. Да не говорим за стила или за подражателството, което би трябвало с прекалено лека ръка да издържа от край до край. Нито за дадените наготово събития, върху които би трябвало да прикача действуващите лица.

Не искам да кажа, то се знае, че презирам един напълно законно съществуващ литературен жанр, на който и сам аз съм правил жертвоприношения. Но той е на мястото си само дотолкова, доколкото случката е значителна, а не местна и анекдотична. Никой, предполагам, няма да ми се сърди, че съм населил едно островче от Тихия океан с други жители, вместо с тия, които действително са живели там.