Читать «Принцесата на Марс» онлайн - страница 4

Близо година преживях заедно с друг офицер от конфедератската армия, капитан Пауъл от Ричмънд, в почти безнадеждни опити да открия своя дял от щастието. И най-неочаквано през зимата на 1865 годила, късметът ни споходи — след множество мъки и лишения се натъкнахме на златоносна кварцова жила, чието съдържание превишаваше и най-смелите ни мечти. Пауъл, който по образование беше минен инженер, заяви, че стойността на откритото от нас злато е над 1 000 000 долара, които ще бъдат в наши ръце след не повече от три месеца.

Тъй като оборудването, с което разполагахме, беше изключително скромно, решихме единият от нас да се върне в града, да купи нужните ни съоръжения и да наеме достатъчно количество хора, за да можем да започнем експлоатацията на мината.

Пауъл добре познаваше околността, знаеше от какво точно се нуждае едно минно предприятие, затова решихме той да замине, а аз приех да остана, за да защитавам нашите права на собственост срещу евентуалните, но всъщност малко вероятни претенции на някой неканен златотърсач, който би могъл да се появи наоколо.

На 3 март 1866 г. натоварихме запаси за из пътя на две от нашите мулета. Взех си „Довиждане“ с Пауъл, той се качи на коня си и препусна към долината, през която минаваше първият етап от неговото пътуване. Утрото на онзи ден беше, както почти всички утрини в Аризона, хубаво и ясно. Можех дълго време да виждам Пауъл и неговите яки животни, които избираха най-удобния път през хълмовете. Виждах ги чак до три часа следобед, когато потънаха в сянката на планинската верига, издигаща се от другата страна на долината. След това ги забелязвах още някое време, когато се изкачваха по хълмовете или по билото на планината.

Към 3 часа и половина хвърлих случаен поглед към долината и за своя най-голяма изненада видях три малки точки почти на същото място, където за последен път зърнах Пауъл и двете мулета. Не съм страхлив по природа, но колкото повече опитвах да се убеждавам, че на Пауъл не му се е случило нищо лошо, а забелязаните от мен точки — това са антилопи или диви коне — толкова по-голяма тревога ме обхващаше.

Тъй като от момента, когато се озовахме в тази местност, нито веднъж не забелязахме, враждебно настроени индианци, ние не бяхме предприели никакви защитни мерки. А дочутите разкази за вилнеещите из околността жестоки скитници, които тормозеха и убиваха всички срещнати по пътя си бели хора, отнесохме по-скоро към сферата на легендите.

Знаех, че Пауъл е добре въоръжен и освен това има голям опит в борбата с индианците. Но аз също бях прекарал много години сред сиуксите на север и си давах ясна сметка, че ако злата съдба го срещне с отряд хитри апахи, шансовете му за оцеляване не са големи. В края на краищата, като не можах да понеса товара на продължаващата неизвестност, въоръжих се с два „Колта“, пушка и два пълни патрондаша, метнах се на коня си и препуснах по същия път, по който сутринта тръгна Пауъл.