Читать «Принцесата на Марс» онлайн - страница 3

Най-странното нещо в гробницата, където почива тялото на капитана, е това, че тежката, масивна врата е снабдена с позлатена брава, която се отваря само отвътре.

Искрено ваш

Едгар Райс Бъроуз

По хълмовете на Аризона

Много съм стар вече — не помня дори годините си. Може би са сто, а може и повече. Не знам, защото не стареех така, както другите хора. Не помня също и своето детство. Колкото и назад да се връщам в миналото — в спомените си съм все такъв — мъж на около тридесет. И днес изглеждам така, както и преди четиридесет и повече години. И въпреки всичко, знам че няма да живея вечно, че някой ден смъртта ще дойде и за мен — онази, истинската, след която никога повече не се възкръсва. Не виждам причини да се боя и от нея — аз, който вече два пъти съм умирал и все още съм жив. И все пак изпитвам същия страх, като вас, които досега не сте умирали нито веднъж. И вероятно той породи у мен убеждението, че аз също съм смъртен. Тъкмо то ме кара да опиша историята на моя живот и моите умирания. Не мога да обясня този феномен. Единственото, на което съм способен — това е да разкажа с простите думи на редови войник на съдбата онези странни приключения, които преживях в течение на десет години, когато мъртвото ми тяло лежа, неоткрито от никого, на дъното на една пещера в Аризона. Никога преди не съм разказвал тази история. И нито един смъртен човек няма да види този ръкопис, преди наистина да прекрача прага на вечността. Знам, че мозъкът на обикновения човек не е в състояние да възприеме това, което не може да види и да докосне с ръка. Затова нямам намерение да заставам на позорния стълб на общественото мнение, пресата и църквата и да бъда смятан за чудовищен лъжец само поради това, че описвам чистата истина, която един ден ще бъде възприета и от науката. Искам да вярвам, че приключенията, преживени на Марс, и знанията, придобити благодарение на това, които мога да споделя в този ръкопис, ще помогнат за по-бързото разгадаване на тайните на родствената нам планета — тайни за вас, но за мен вече не.

Моето име е Джон Картър, но по-известен съм като капитан Джек Картър от Виржиния. Когато Гражданската война завърши, стигнах до заключението, че съм собственик на няколкостотин хиляди долара вече без никаква стойност (защото бяха от Конфедерацията), чин „капитан от кавалерията“ от армия, която вече не съществува, и че служа на държава, която изчезна заедно с надеждите на Юга. Без началници, без пукнат цент, лишен от единствения си източник на съществувание — войната, реших да се отправя на югозапад и да опитам късмета си в попрището на златотърсача.