Читать «Принцесата на Марс» онлайн - страница 16

Децата имаха светла кожа, по-светла дори от тази на жените. Струваше ми се, че всички са съвършено еднакви и се различаваха единствено по ръста си. Не забелязах нито един индивид, за когото бих могъл да кажа определено, че е стар. Марсианците почти не се променят външно от момента, в който достигнат своята зрялост, т.е. на възраст около четиридесет години до дълбока старост — или 1000 години, когато доброволно се отправят в своето последно, странно пътуване край река Исс. Никой от живите марсианци не знае къде води тя, а никой от онези, които са тръгнали по нея, не се е върнал. Нещо повече, на такъв, който би успял да се върне, след като се е отправил по тъмните, студени води на реката, не му е позволено да продължи живота си.

Само един на хиляда марсианци умира от болести, а може би около двадесет предприемат доброволното пътуване по река Исс. Останалите деветстотин деветдесет и девет загиват от насилствена смърт в двубои, по време на лов, на въздухоплаване и на война. Но досега най-голям урожай смъртта събира между децата, тъй като неизброимо количество малки марсианци стават жертва на големите бели маймуни.

Обикновеният марсианец се надява след достигането на зрелостта си да поживее поне още триста години. Вероятно повечето от тях биха доживели до хиляда, ако не е насилствената смърт, която ги прибира твърде млади. Постоянно намаляващите запаси на планетата са станали причина да се породи противодействие на дълголетието, постигнато благодарение на забележителните успехи на медицината на Марс. В резултат на това човешкият живот на Марс е твърде евтин, доказателство за което са изпълнените с многобройни опасности спортни състезания, а също така непрекъснатите войни между различни племена.

Има множество естествени причини, предизвикващи намаляването на марсианската популация, но главната е фактът, че всички, както мъжете, така и жените, непрекъснато носят със себе си оръжие.

Веднага щом забелязаха моето присъствие в групата, пристигнала на площада, стотици марсианци ни заобиколиха, явно възнамеряващи да ме смъкнат от гърба на моя „кон“. Водачът на нашата група обаче бързо охлади разпалеността им с няколко думи и ние спокойно прекосихме площада, отправяйки се към входа на красива постройка, каквато никой смъртен не беше виждал на Земята.

Тя беше ниска, но се разпростираше доста нашироко. Изградена от блестящ бял мрамор, инкрустиран със злато и скъпоценни камъни, сградата блестеше и разпиляваше снопове от искри под слънчевите лъчи. Главният вход беше около сто стъпки широк, а над него стоеше опънат огромен балдахин, който хвърляше широка, дебела сянка. Вместо стълби имаше леко наклонена плоскост, водеща към партера и свързана с пода на огромна, заобиколена от галерии зала. Вътрешността й изпълваха множество украсени с великолепна резба бюра и кресла, а в центъра се издигаше широк подиум, около който се тълпяха 40–50 марсианци от мъжки пол. Там с достойнство седеше огромен воин, отрупан с метални накити и разноцветни пера, облечен в красиво кожено облекло, обшито със скъпоценни камъни. На раменете си имаше късо наметало от бяла кожа, подшито с лъскав пурпурен плат.