Читать «Проклета въртележка» онлайн - страница 63

— Не… Наистина не намирам…

— Доверете ми се — потвърдих аз.

През рамото й забелязах къде бяха наредени бутилките. Извиних се и се изплъзнах между пръстите й. За съжаление сигурно я бях закачил с нещо, защото се повлече по стъпките ми. Изчаках с достойнство да ми налеят чашата, а тя ме гледаше.

— Шарл спомена ли ви за нашия проект?

— Да, най-общо.

Сервитьорът беше от типа студент-отличник. На устните му грееше щастлива усмивка до степен, че забрави да ме обслужи. Вера обаче ме бе захапала здравата.

— Първоначалният замисъл беше броят да е посветен изцяло на мен. Аз бих желала да добавя още нещичко…

— По дяволите…

Тъкмо бях грабнал две чаши и бутилка шампанско, а ученуркото стенеше, разсъбличайки мислено Вера.

— Да — продължи мисълта си тя, — бих искала да включа десетте най-добри писатели от това поколение. Впрочем всички те дадоха съгласието си.

Като заговори за себе си, погледът й странно се просветли, а гласът й стана горещ. Мнозина писатели страдат от това неизлечимо заболяване, тази напаст, която продължава да съсипва нашите редове. Надявах се от все сърце да не е заразно.

— Да седнем някъде — предложи тя. — Искам да поговоря с вас…

Соарето беше доста шик. Хората се държаха достолепно и обсъждаха последните новости. Не се случваше нищо интересно, затова я последвах в дъното на градината, където седнахме на добре познатата ми пейка, от която се виждаше целият град. Същата, на която седях преди няколко месеца, когато заварих Глория с оня грубиян. Не знам защо, но вечерта минаваше под знака на носталгията, а Вера искаше да ми говори за литература, когато годинките ми въздишаха. Но нима някой е достатъчно хитър, та да избегне всички клопки? Мисля, че всеки сваля гарда понякога.

Не бях пристрастен към шампанското, но налях две чаши. Тя отказа да вземе своята с жест на досада. Не бях ни най-малко обиден, щях да го изпия сам. Тя запали една лъскава като метална тръбичка пурета. Страхотна беше! Ако бе извадила лула, щях да й целуна ръка. Издиша дима под носа ми с вид на недосегаема жена.

— Вижте какво… — рече тя — вие сте сред десетте млади писатели, на които съм се спряла.

Ето какви били нещата в света на литературата: четиридесетгодишният минава за млад. В живота човекът почвал да олисява, но на кой му пука? Затова сме стара държава.

— Кажете… Слушате ли ме?

— Да, разбира се.

— Мисля да сложим една голяма фотография на някоя от средните страници, нещо силно.

— Хм… не е лоша идея.

— Аз в средата, а вие около мен.

Градът се простираше в краката ни, а равнината се ширеше на километри, преди да се слее с нощта на линията на хоризонта. Беше величествено, безмълвно и спокойно, а онази ме занимаваше с налудничавия си проект.

— Ще бъда с дълга черна рокля — продължи тя с трепет в гласа. — А вие ще сте в бели костюми.

— Супер!

— Да. В много строга, изчистена атмосфера. Как ви се струва?

— Напомня ми снимките от ученическите години. Хрумването с белия костюм ми харесва, само дето ще трябва да се добави раиран каскет на главата, нахлупен чак до ушите.

Тя се изправи рязко тъкмо когато видях една падаща звезда. Направи три крачки и хвърли пуретата над града. Не обичам да отказвам, когато ме молят за нещо, освен ако от това зависи животът ми. Тя се обърна внимателно към мен, въоръжена с отровна усмивка.