Читать «Проклета въртележка» онлайн - страница 64

— Само да позвъня и още тази вечер ще намеря стотина, готови да ви заместят…

— Зависи за какво.

— Ами! Писатели колкото щеш.

— Да, ама талантливите са рядкост.

Тя въздъхна, кръстоса ръце, погледна към небето и поклати глава.

— Господи! Наистина сте непоносим!

Гаврътнах чашата си замечтан. Може и да беше права, вероятно наистина бях непоносим. Макар Господ да ми е свидетел, че не го правех нарочно, просто бях господар на постъпките си, следователно можех и да сбъркам. Откровено казано, отвращението, което предизвикваха у мен повечето книги, не беше много християнско, за което си давах сметка. Нито пък страстта ми към някои други. И в двете имаше нещо смешно и нелепо, но беше по-силно от мен, такъв си бях и трябваше да се оправям както мога. Едно от най-големите ми противоречия беше, че прощавах глупостта на обикновените хора, но не и тази на книгите. Човек трябва да може да си запази едно местенце, в което да си отпочива в мир.

Тя седна отново до мен и притеснено рече:

— Добре де, сигурно ви е хрумвало, че и ние трябва някак да се продаваме? Вече не сме в 19-и век.

— Да, знам.

— А цялото ново поколение писатели…

— За Бога, оставете ме на мира. Няма ново поколение писатели и всички го знаят. Такава ни е епохата. А ако ви трябва нещо изключително, виждате ли го онзи там?

Посочих с брадичка Анри, който отстоеше на двадесетина метра и се мръщеше в светлината на запалката, докато разпалваше двусантиметрово парченце пура.

— Сам той струва колкото десетимата, които сте си избрали…

Тя помете предложението ми с едно сухо и нетърпеливо цъкване с върха на езика.

— Неее… Не говорим за поезия.

Взех чашата и бутилката и се надигнах.

— Стига бе, мамка му — рекох спокойно. — Какво й има на поезията?

Отдалечих се уморен, светът тежеше тонове, а краката ми бяха омекнали. Винаги съм се чудел как е възможно да останеш прав, без да те смачкат. Върнах се на светло, а Шарл изникна иззад едно дърво и ме улови мимоходом.

— Красива е, а?

— Хм…

— Е, и? Как се разбрахте двамата?

— Шарл, ще ти кажа само едно: „Дори пред Нейно Величество плашилото не сваля плетената си шапка.“

9

— За Бога! Представи си само мутрата си?

— Е, и? Да не би да имам сто мутри? Все същата ще си е. Да не би да намекваш, че не мога да позирам за някаква си фотография?

— Само си представи как ще изглеждаш с онези деветима смешници, изтъпанени в бяло зад тая, лудата.

— Правил съм къде-къде по-трудни неща в живота си… и сто пъти по-ниско платени.

— А бе защо ти е да се набъркваш в тия работи? Да съм ти казвал случайно, че сме загазили с парите? Отварял ли съм дума за това?

Бръкна с ръце в джобовете си и се усмихна.

— Запалил си се за нещо, което няма никакво значение, и ти го знаеш…

— Не, наистина съм притеснен, повярвай ми.

За капак на всичко валеше. Бях забравил що е мрачно небе и пъкления шум в големия улук, който при всяка буря заплашваше да се срине. Чувствах деня си провален. Ако Бети разбереше, че позирам на такава фотография, щеше да ме убие на място.