Читать «Проклета въртележка» онлайн - страница 29

В края на вечерята Анри стана, бръкна в чантата си и донесе на Марлен последната си стихосбирка. За последните двадесет години не бе публикувано нищо по-възхитително, но той не го знаеше, а аз можех да цитирам наизуст цели пасажи. Отидохме в хола, за да поговорим за литература, а докато Анри говореше, Марлен притискаше книгата към коленете си. Често си бях давал сметка, че въздействаше на жените най-вече когато говореше, а Марлен не беше по-подготвена от другите, та да му устои. Слушаше го много внимателно. Цялата световна литература не можеше да ме накара да се надигна от мястото си. Имах чувството, че седя на дъното на езеро, само дето можех да си пуша, а джинът ми оставаше dry.

Понякога засичах погледа на Глория и тя ми се усмихваше, както често го правеше преди цялата тази неразбория, а аз бях безпаметно щастлив, дори ми се искаше да се ухапя за ръката, за да се опомня. Чудна вечер беше, чувствах се толкова добре, че сам си се кисках, сгушен на фотьойла, и надигах чашата си към тях. Къщата простенваше сегиз-тогиз, ама какво от това? По-късно се завих с едно одеяло и спах на канапето. Казах им, че за мен е идеално, че не искам да се успивам и обичам да съм на крак с изгрева, когато съм на село. Поне се опитвам.

Изпих кафето си сам. Навън. Вятърът бе стихнал, а слънцето още не бе изпълзяло зад дърветата. Бях взел душ с 10-градусова вода и мислите ми се бяха избистрили. Заоглеждах падналото дърво, замислих се, докато пушех цигарата си. Въртях се около него. После седнах и го съзерцавах някое време. Аз съм от тези, които обичат да оправят нещата. Повечето от писателите, които познавах, се гордееха, че не умеят да забият един гвоздей, до степен, че се питах дали им се случва да си бършат задниците, или да си мият зъбите и за какво изобщо са им цели десет пръста? Аз нито за миг не си помислих да се излегна на моравата и да оставя духът ми да полети, а отидох в склада и огледах инструментите, подтикван от сиромашката си душа.

Грабнах резачката и я изпробвах дали работи. Беше още рано и я върнах на мястото й. Слънцето се процеждаше между дъските и на моменти ме ослепяваше, та не виждах нищо. Намерих една здрава верига, която метнах на рамо и след като огледах останалите инструменти, отидох да видя трактора. Яхнах го, запалих и се придвижих до основата на дървото, докато прахолякът се стелеше по пътя ми.

Поставих веригата. Другите сигурно спяха, защото от къщата не се чуваше никакъв шум. Изпих още едно кафе, за да им дам последна възможност. Не беше малко дърво, трябва да имаше десетина метра, а стеблото беше с диаметър на автомобилна гума. Беше си сериозно парче, без съмнение най-голямото.

В околността, а раменете му не бяха опрели тепиха, така че ме очакваше работа. Погледнахме се за последно очи в очи, после оставих чашата си и се запъхтях към резачката, без да се обърна нито веднъж. Всички птички околовръст ме проследиха с поглед.

Когато се върнах, заварих Марлен в кухнята, по риза и с голи крака. Опитваше се да изсипе пакет овесени ядки в една купичка. Като ме видя, се спря. Усмихна се, преди да продължи борбата с ядките.