Читать «Проклета въртележка» онлайн - страница 28

— Да, ама по моему това е естествено. Човек за всичко си плаща.

— Да, ама аз платих прескъпо! Прескъпо… Когато купих фермата, не съм и допускала, че ще ми я доведе някой ден. Ако го знаех, щях да купя апартамент в града. Какво може да прави двадесетгодишно момиче на село?

— Ти си си добре тук.

— Да, с възрастта на човек му се ще да е на въздух. Ама нали не говорим за мен, аз вече гоня четиридесет. Моята е лесна, вече не съм така напориста, обичам да се радвам на времето.

Разбирах я напълно. С годините и аз все повече се отдавах на съзерцание и ми трябваше все по-голямо усилие, за да заклокочи кръвта ми, а като цяло избягвах тарапаната. Списъкът на нещата, които си струваха в живота, намаляваше от ден на ден, което ми позволяваше да съсредоточа усилията си и да бъда по-прозорлив. Общо взето, тази възраст ми харесваше и нямах нищо против да остана на четиридесет години.

Тогава чухме колата да се задава. Вратите се захлопнаха. Това ни върна на земята. Марлен развя косите си и се надигна засмяна. Времето беше все така хубаво, светлината си беше същата, но вълшебството беше се разпиляло.

— Искам да приключа, преди да се е стъмнило — заяви тя. — Ще успеем ли?

— Да!

— А, забравих да ти кажа… Тук ни наобикаля една лисица.

— Така ли?

Когато стиснах за последно клещите, слънцето бе порозовяло. Глория се присъедини към нас и аз довърших работата сам, докато момичетата си бъбреха. За щастие ми донесоха бира. Хвърлихме няколко шепи зърна през решетката, преди да си отидем. Подредихме инструментите и се прибрахме в къщата, при Анри. В кухнята се носеше приятна миризма. Анри се бе изгърбил над газовата печка.

— Видя ли как е поруменяло небето? — попитах го аз.

— Мигар имам време да се занимавам с небето — отвърна ми той.

Подир това, като седнахме около трапезата, се убедихме, че не ни е излъгал. Беше възхитително вкусно, от онези манджи, които не можеш да направиш надве-натри, малко безименно чудо, каквото той понякога сътворяваше в моменти на вдъхновение. А нищо не създава по-добра атмосфера, момичетата се смееха и виното се лееше. Навън вятърът се бе надигнал, не особено силно, но от време на време напираше и се чуваше поскърцването на дървото, опряно на къщата, което стенеше и пъшкаше с чудовищните си обятия, до степен, че понякога поглеждахме към тавана с притеснени усмивки. Лампата над масата се полюляваше, а в прозореца се удряха някакви нещица. Трудно можехме да си пожелаем нещо повече, а що се отнася до настроението, бях направо настръхнал от удоволствието да съм част от общата еуфория. Осъзнавах мястото, което ми бяха отредили, и бях готов да ме убият на стола, но не и да се лиша от него. Какво по-естествено от това, когато знаеш цената на нещата. Непростимо е да си останеш черноглед на четиридесет години.