Читать «Проклета въртележка» онлайн - страница 31

Когато приключих с покрива и не остана пукнато клонче, с което да се залъгвам, слязох в стаята и започнах да режа ствола парче по парче, докато не опрях до фасадата, след което си обърсах челото и очите с блузата и запазих минута мълчание, опрял гръб на стената. Исках да се отърся от това усещане за неизбежна катастрофа, преди да сляза долу, и за целта си рецитирах по памет добрите стари думи на Хуанг По: „Не позволявай на всекидневието да те окове, но и не свеждай живота си до него. Само така ще постигнеш освобождението.“ Въздъхнах дълбоко, почувствах се по-добре. За мен тези думи удряха в земята десетте божи заповеди и упражняваха странно въздействие върху ми. Все едно спуквах шепа кислородни мехури под носа си или надявах непробиваема броня, не знам как да го изразя, но по тялото ми пробягваше тръпка и тутакси се чувствах зареден. За щастие тази простичка фраза е лесна за придобиване като пакетче чипс и винаги ми беше подръка.

Намерих тримата долу, при дървото. Обсъждаха, та пара се вдигаше. Анри твърдеше, че горният край ще повреди фасадата.

— Как пък не! — рекох аз.

— Е, неизбежно е — отвърна той. — Окото ти да не е пергел.

Момичетата не изказаха мнение, стояха прегърнати и усмихнати, като в карикатура, но това са неща, които им се случват, може би неволно, а може би е така от зората на времето. Истина е, че невинаги са такива, за жалост, защото това е приятно от време на време.

Погледнах Анри в очите и се разсмях.

— Колко залагаш?

— А! А! — отвърна ми той.

— Хубаво! Тогава гледай внимателно!

Запалих трактора и им направих знак да се отдалечат. По моите изчисления, ако застанех малко косо и дръпнех силно, трябваше да стане. Надявах се веригата да не се скъса и да не отнеса половината къща. Когато усетих в мен да се вселява съмнение, потеглих рязко.

Едва не се търколих от седалката, когато веригата се изопна. Нещо зловещо изтрещя зад гърба ми, подир което земята потрепери. Спрях машината, момичетата аплодираха, а аз слязох от трактора.

— КЪЛНА ТИ СЕ! НА КОСЪМ БЕШЕ! — викаше Анри. — УВЕРЯВАМ ТЕ, ЧЕ СЕ РАЗМИНА НА КОСЪМ.

— Знам. Що да си хабя силите?

Вечерта всички бяха скапани. Не само разтребихме моята стая и опънахме мушама на покрива, но успях да нарежа дънера на парчета. Двамата с Анри накълцахме кита, докато момичетата събираха клончетата. Голяма част от следобеда бе посветена на пренасянето на нарязаното стебло и подреждането на траншовете. Прекосявахме двора под жаркото слънце, междувременно слагахме нови и нови кутийки бира в хладилника. Голяма работа отметнахме, и то без да ни мигне окото. Всъщност никой не разбираше какво става.