Читать «Проклета въртележка» онлайн - страница 26

Поотдъхнахме още малко, после Анри и Глория се качиха в колата, за да отскочат до града. Слънцето се гласеше да се скрие зад гората, която се намираше на стотина метра от фермата, но още дълго щеше да е светло. Предложих на Марлен да отскочим да ми покаже курника.

— Добре, ама най-напред хвърли едно око на къщата — отвърна тя. — Ела да видиш.

Качихме се на първия етаж. И тя беше от тези, дето никога не се бях опитал да изчукам, но докато качвахме стълбите, не откъснах поглед от ханша й. В някои отношения тялото й ми напомняше това на Бети и ми харесваше мисълта, че сигурно имаше същата миризма. Понякога си мислех дали цялото им семейство не ме превръщаше в идиот. Наистина си го мислех. Марлен имаше поглед на човек, видял много в живота, което придаваше особен блясък на лицето й, съчетан с леко трагична красота, а най-лошото бе, че тя си даваше сметка за това. И си служеше с него. Ако не внимаваш, скоро можеш да си изпатиш. От подобни момичета човек трябва да се пази като от чума, а мен тъкмо това ме привличаше. Моята политика в такива случаи е да гледам, без да докосвам, а тя има всички достойнства за онези, които искат да запазят бистър ум. Джинсите й обаче бяха прилепнали като втора кожа и аз ги гледах одобрително, дори съжалих, че нямаше повече етажи. Тя спря насред коридора и ми отвори една от вратите.

— Тази стая го отнесе — въздъхна тя. — Виж само каква поразия…

Човек оставаше с впечатлението, че са натикали някое дърво в помещението, а блестящите по пода стъкълца изглеждаха страхотно развеселени от положението, искряха и само дето не се кикотеха. Погледнато от друга страна, можах да установя, че липсваше една част от фасадата, а прозорецът беше изхвърчал. Един бая дебел клон бе разсякъл стаята на две, откъсвайки част от покрива, през който се провиждаше синьото небе. Леглото бе обсипано с парченца дървесна кора и съсухрени листа. Във въздуха отекваше безмълвен стон.

— Забелязвам нещо — рекох. — Че стаята ти за гости е била опасна. Всяка нощ, която съм прекарвал тук, е могла да бъде последната за мен. Мина ли ти през ума?

— Ами… един път се мре…

Очевидно това схващане бе много разпространено и особено упорито, макар да не почиваше на никаква солидна аргументация, особено като се знае, че дори най-нещастното нищо и никакво коте, последната мърша от най-отвратителния улук, има поне седем живота. По моему това бе достатъчно, за да всее съмнения. Разбира се, аз имах опит в тези дела и знаех за какво говоря. Огледах стаята за последно, преди да изляза.

— Как мислиш, добре ли е за един писател да бъде смазан от някой дъб? — попитах аз.

— О… зависи…

Курникът бе точно зад къщата, до склада за земеделски инвентар. Част от решетката трябваше да се подмени, но не беше кой знае какво, пък и времето беше идеално за работа. С радост хванах клещите в ръце, а Марлен намотката с тел.

Докато работата напредваше, двамата се отдадохме на безпосочни приказки, които бяха в духа на деня, а аз за пореден път вкусих от деликатното опиянение, което ви завладява в присъствието на привлекателна жена. Благодарение на курника имах чувството, че карам сърф в басейн с пенлива баня. По някое време спряхме да изпушим по цигара с вмирисаните си на желязо пръсти. Облегнахме се на къщата. Работата бе почти свършена.