Читать «Проклета въртележка» онлайн - страница 25

Когато влязохме в двора на фермата, пред нас се разкри странно зрелище. Всички се изцъклихме, а аз, от своя страна, макар да осъзнавах що за гадост е това, не можах да сдържа възторга си от зловещата красота на гледката и дивата мощ, която тя излъчваше.

— О, мили Боже! — изстена Анри. — Сякаш небето е стоварило юмрук по масата!

За кой ли път Анри намери верния образ. Ден след ден поезията бележеше точки, в което не се заблуждавах. Трябва да се признае, че тези хора придават по-скоро добър вкус на живота, защото имат дарбата да натискат чувствителните места. За нас, останалите, това си беше просто дърво, рухнало върху покрива на къщата. А и нима можеше да бъде нещо друго? Марлен излезе на прага на къщата, докато ние слизахме от колата, понесли ореолите си под мишница. Тя направи няколко крачки на верандата, закопчавайки две-три копчета на ризата си. Изглежда също я мъчеше жегата.

— Уф! — въздъхна тя. — Точно навреме идвате… тримата!

С един скок Глория преодоля няколкото стъпала и почти повдигна майка си в обятията си. Анри се отдалечи по посока на дървото, което беше рухнало напреки на къщата. Беше куриозно, но и възможно най-гадно, защото пораженията по покрива изглеждаха сериозни, а един от дебелите клони беше изтърбушил една от стаите на първия етаж.

Не е за вярване! Ама какво е станало? — попита той с изкривена физиономия.

Марлен повдигна рамене с въздишка.

— Знам ли? Вятър, буря… Цяла нощ ни вя, а пък и то си беше наполовина изсъхнало. Аз съм си виновна, все някога трябваше да стане.

Анри огледа дървото от корените до клоните, после го помилва с ръка.

— Ех, ама и ти, виж какви ги свърши!

— Повярвайте ми, милички, преживях най-големия уплах в живота си — продължи Марлен. — Бях легнала и си помислих, че къщата ще се разхвърчи на парчета.

— Смайваш ме — рекох аз.

Беше към 5–6 часът следобед и ако щете вярвайте, но светлината беше просто златиста, затова не изпитвам никакъв свян да го напиша. Тъкмо в това е разликата между мен и някой задръстен автор, а също знак за невероятната чистота на стила ми, който оставя да говори светлината. Някои дори го сравняват с живак. Един от най-чудните парадокси на този отвратителен свят е способността ни навремени да се озаряваме, а на писателя тъкмо това му е предназначението: да събира всичко, що блести. Аз това и правех, което караше някои читатели да ме вземат за озарен, дори за прециозен автор. Марлен направи плодови сокове и ние изпихме някоя и друга чаша с настърган лед на верандата, като си бъбрехме за туй-онуй. Въздухът имаше вкус на топла трева и суха пръст.

— А твоите момчета не се ли опитаха да разчистят дървото? — попита Анри.

— О, напомням ти, че днес е събота. Самичка съм… От сутринта подреждам курника. Един от дебелите клони го затисна. За щастие вече привършвам…

Анри се залюля на стола си с присвити очи, подир което скръсти ръце зад главата си.

— Днес аз приготвям вечерята. Съгласни ли сте? Сега отивам на пазар…