Читать «Проклета въртележка» онлайн - страница 11

— Е, щом е така, ще се наложи да повикам полицията — изсъска тя.

Сложих ръка на телефонния апарат, като й се усмихвах учтиво.

— Недейте, ще допуснете груба грешка — рекох. — Не е каквото си мислите, а просто семейна разправия…

Тя се отдръпна, не беше нито млада, нито стара и не изглеждаше смутена.

— Тук няма пари — заяви тя.

Беше застинала в странна стойка, неподвижна и разкрачена, сякаш се гласеше да пикае права. Усетих я, че ще предприеме нещо. Хора като нея не спират да ме удивляват, изпитвах своеобразна любов към тях, към начина, по който се съпротивляват, без да се замислят, към това утвърждаване на живота пред небитието, ако ми позволите израза, към обезоръжаващата лекота, с която възприемат нещата. Предугадих, че се гласи да ме ритне.

— Ей, не бъдете глупава — посъветвах я аз. — Нека двамата не се набъркваме в тази история. Впрочем няма нищо драматично, шефът ви се разправя с бащата на своята приятелка.

Онази се отпусна. Аз й се усмихнах и за капак двамата заедно отидохме до прозореца, за да видим докъде са стигнали нещата долу. Изглежда, преследвачът беше догонил Ерик, защото двамата бяха в дъното на паркинга, при малките автомобили, от двете страни на червен фолксваген. Чуваха се крясъците на Анри, но думите му оставаха неразбираеми. От време на време стоварваше юмрук върху капака на колата, после двамата търчаха около нея, а Анри прокарваше ръка през косата си. Секретарката приседна с половин задник на прозореца, аз й предложих цигара.

— Бога ми, като ги гледам, нещата май не вървят на добре.

— Така е, но нали знаете? Животът е като поток. Спокойни течения и водопади се редуват.

Момичето се обърна засмяно към мен.

— Стига бе! Откъде ви щукват подобни неща?

Тъй като разправията на паркинга бе на път да се закучи, не отговорих нищо и излязох да видя като как я виждат работата.

Тримата останахме безмълвни на път за вкъщи. Когато гарирах пред дома, вече се свечеряваше. Някое време се протягах на тротоара, докато Анри сграбчи Глория за едната ръка и я завлече до вратата. Двамата влязоха. Аз предпочитах на първо време да стоя малко настрана. Всъщност цялата галиматия ме дразнеше.

В къщата беше все още достатъчно светло, за да не паля лампата. Сенчестите участъци бяха приятни, а остатъкът от дома се къпеше в особена атмосфера, сякаш цялото помещение бе засмукано от светлината в прозореца. Чувах ги как се пререкават на първия етаж, някъде над мен, но при все това къщата ме упояваше с покоя си и скоро се озовах на скалата си, потънал във фотьойла, с крака, кръстосани на масата. Питах се, ще слязат ли заедно, дали вечерта едва започваше, или всички се бяха оттеглили. Всъщност нямах понятие, но и не ми дремеше. Нека се оправя с дъщеря си, въобще да си се оправят двамата. Всички знаят, че животът е жарава, за да не казваме геена огнена. Свалих краката си от масата, преди да са изтръпнали.

Надигнах се бавно и се плъзнах като сянка до кухненския бюфет. Не чувах дори дъха си. Отворих бутилка тоник за отскок и налях малко в джина си. Сместа засъска подобно на фитил, преди да се разпали в леко, синкаво, почти флуоресцентно пламъче. Бръкнах в джоба си за кутийката тринитрин, лапнах таблетките и ги преглътнах. Не биваше да забравям да си купя още от лекарството, да поддържам старото си сърце, макар в кухнята да се чувствах почти безсмъртен. Сега пък Глория викаше. Изпитвах странно усещане да чуя отново гласа й в къщата. Вече не се виждаше почти нищо и беше приятно. Заради светлината пропускаме куп прекрасни неща, като се започне с онова, което е в сянка, а шумовете отгоре бяха като сандъче със скъпоценни камъни, които се търкулваха в нозете ми. Преувеличавам, но малко. В известен смисъл беше успокояващо да чуваш как хора се движат и живеят около теб. Това поддържаше мечтата.