Читать «Писмо в бутилка» онлайн - страница 5

Сега на брега тя тичаше умерено бързо. Диана я чакаше да си направи обиколката, за да закусят заедно — Брайън със сигурност беше вече излязъл, — и Тереза мечтаеше двете да си побъбрят насаме. Диана и съпругът ѝ Брайън бяха по-възрастни от нея — и двамата наближаваха шейсетте, — но Диана беше най-добрата ѝ приятелка.

Беше отговорен секретар на вестника, за който работеше Тереза, идваше с Брайън на Кейп Код от години. Те винаги отсядаха в една и съща квартира — в къщата „Фишър“ — и когато приятелката ѝ научи, че Кевин заминава за дълго време при баща си в Калифорния, настоя Тереза да отиде при тях.

„Брайън по цял ден играе голф и двете ще си правим компания — беше ѝ казала тя. — Освен това, какво ще правиш в апартамента си? Трябва да сменяш обстановката от време на време.“

Тереза знаеше, че е права, и след като поразмисли няколко дни, прие поканата.

„Толкова се радвам — посрещна я с победоносен израз на лицето Диана. — Ще видиш, че тук ще ти хареса.“

Тереза не можеше да не признае, че мястото наистина беше чудесно. Къщата „Фишър“ беше красиво възстановен някогашен дом на морски капитан, кацнала на ръба на стръмна скала с изглед към залива Кейп Код. Сега, когато я видя отдалече, тя намали ход. За разлика от младите бегачи, които увеличаваха скоростта си преди края на обиколките си, тя предпочиташе обратното — постепенно да преминава в по-бавна и по-отпусната крачка. На трийсет и шест години вече не се възстановяваше толкова бързо, както навремето.

Когато дишането ѝ се успокои, тя започна да мисли как да прекара остатъка от деня си. Беше си донесла няколко книги — онези, които отдавна се канеше да прочете, но все не се наканваше. Като че ли напоследък времето изобщо не ѝ стигаше — покрай Кевин с неговата нестихваща енергия, поддържането на къщата и особено работата, която непрекъснато се трупаше върху бюрото ѝ. Като журналистка, водеща рубрика в „Бостън Таймс“, която публикуваше и в други издания в страната, тя непрекъснато гонеше срокове, за да подготвя по три материала седмично. Повечето от колегите ѝ смятаха, че на бърза ръка си свършва работата — колко му е да натракаш сто думи и да приключиш за деня. Но съвсем не беше така. Да излиза непрекъснато с нещо оригинално относно родителските грижи вече не беше толкова лесно, особено ако искаше да продължава да пише такива материали. Рубриката ѝ „Съвременни родители“ вече се появяваше на страниците на шейсет вестника в страната, макар че повечето отпечатваха по една-две нейни статии в дадена седмица. И тъй като бе започнала да получава предложения от синдиката едва преди година и половина и беше ново име за повечето вестници, тя не можеше да си позволи дори един „свободен“ ден. Доста от вестниците отделяха строго ограничено място за такава колонка и стотици журналисти, водещи рубрики, се надпреварваха за него.