Читать «Писмо в бутилка» онлайн - страница 47

Най-тежко му беше, когато не можеше да си спомни ден, в който да не е бил заедно с Катерин. Познаваха се почти цял живот, учеха в едни и същи училища. В трети клас в гимназията станаха най-добри приятели и тогава той ѝ поднесе две картички за Деня на свети Валентин, но след това продължиха да учат в различни паралелки до завършването на гимназия. Тогава Катерин беше слабичка и най-дребната сред съученичките си и макар че Гарет беше отделил специално място за нея в сърцето си, не забеляза кога се бе превърнала в привлекателна девойка. В ученическите години те нито веднъж не излязоха заедно на разходка, нито дори на кино, но след четири години в Чапел Хил, където той специализираше морска биология, най-неочаквано я срещна в Райтсвил Бийч и мигом си даде сметка колко глупаво е постъпил. Тя вече не беше онова слабичко момиченце, което помнеше. Пред него стоеше красива млада жена с форми, които караха и мъже, и жени да се обръщат след нея. Косата ѝ беше руса, в очите ѝ се таеше безгранична загадъчност. И когато той най-накрая успя да затвори уста от прехласване и я попита какво ще прави по-късно същата вечер, те започнаха приятелство, което ги доведе до брак и до шест прекрасни години съвместен живот.

През първата им брачна нощ, останали сами в хотелската стая, осветена само от свещи, тя му подаде двете любовни картички, които ѝ бе поднесъл навремето, и се разсмя, като видя израза на лицето му. „Разбира се, че ги запазих — прошепна тя, докато обвиваше ръце около врата му, — тогава обичах за първи път. Любовта е любов, независимо на колко години си, и съзнавам, че ако ти бях дала време, ти щеше да се върнеш при мен.“

Всеки път, когато Гарет се уловеше, че мисли за нея, той си спомняше как точно изглеждаше тя или онази нощ, или последния път, когато бяха излезли с яхтата. Дори сега си спомняше ясно последната им вечер — косата ѝ се вееше от силния вятър и по усмихнатото ѝ лице бе изписан възторг.

— Чувстваш, ли пръските? — извика тя възбудено, когато застана при носа на яхтата. Беше се хванала за едно въже и се накланяше в посоката на вятъра, а профилът ѝ се очертаваше на фона на искрящото небе.

— Внимавай! — предупреди я Гарет, без да изпуска щурвала.

Тя се наведе още повече и загледа през рамо.

— Сериозно говоря! — извика той отново. За миг му се стори, че пръстите ѝ се охлабиха около въжето и той бързо пусна щурвала, но точно тогава чу високият ѝ смях. И я видя как отново се изправи. Пристъпвайки леко, както винаги, тя се върна до него и обви ръце около раменете му. Целувайки го по ухото, прошепна умолително:

— Притесних ли те?

— Винаги ме притесняваш, когато правиш такива неща.

— Не ми говори така грубо — престори се тя на обидена. — Не и сега, когато си само мой.