Читать «Писмо в бутилка» онлайн - страница 45

— Сигурно много работа е имало по нея.

Тя се усмихваше, докато говореше, а Гарет почувства, че нещо го стегна отвътре, и си помисли: „По дяволите, много е хубава!“

— Така беше, но си струваше. С нея е по-голямо удоволствие да се плава, отколкото с другите ветроходи.

— Защо?

— Защото е била построена от хора, които са си изкарвали прехраната с нея. Проектирали са я с много любов и това прави управлението ѝ много по-лесно.

— Доколкото разбирам, отдавна се занимавате с ветроходство.

— От дете.

Тя кимна и след кратка пауза направи крачка към лодката.

— Може ли?

— Разбира се.

Тереза се доближи до яхтата и прекара длан по корпуса. Гарет забеляза, че не носи брачна халка, макар че това нямаше никакво значение. Без да се обръща, Тереза попита:

— Какво дърво е това?

— Махагон.

— Цялата ли е от махагон?

— Почти, с изключение на мачтите и някои неща вътре.

Тя отново кимна, а Гарет я наблюдаваше, докато вървеше покрай „Хепънстанс“. Когато се поотдалечи, той изгледа от горе до долу фигурата и правата тъмна коса, която едва докосваше раменете ѝ. Но тя хващаше око не само с външния си вид, а и с уверената си походка. Сякаш знаеше какво точно си мислят мъжете, когато я гледат. Той тръсна глава.

— Вярно ли е, че са я използвали да шпионира германците през Втората световна война?

Той се изсмя тихо и побърза да прогони разсейването.

— Така ми каза предишният ѝ собственик. Но дали е вярно или просто го каза, за да ѝ вдигне цената, не знам.

— Е, дори и да не е било така, тя пак е красива. Колко време ви отне възстановяването ѝ?

— Почти година.

Тереза надникна през един от кръглите илюминатори, но вътре беше тъмно и почти нищо не се виждаше.

— А каква лодка използвахте, докато поправяхте тази?

— Никаква. Не ни оставаше много време, тъй като имахме работа в магазина, водехме курсове и гледахме час по-скоро да я поправим. — Гарет за първи път почувства, че разговорът му е приятен.

— Е, да, сигурно.

Тя хвърли още един поглед на яхтата и тръгна обратно към него. Двамата помълчаха за миг. Гарет се запита дали усеща погледите, които ѝ хвърляше с крайчеца на окото си.

— Е — заговори тя най-накрая и скръсти ръце пред гърдите си, — май доста време ви отнех.

— Съвсем не — отвърна той и усети, че по челото му отново изби пот, — обичам да разговарям за ветроходство.

— Сигурно и аз бих обичала на ваше място. То винаги ми се е струвало приятно развлечение.

— Да не би никога не сте се качвали на яхта?

Тя сви рамене.

— Никога. Много ми се е искало, но просто не ми се е удавал случай.

Тя го гледаше, докато говореше, и когато погледите им се срещнаха, Гарет се улови, че за втори път в порядъка на няколко минути посяга за носната си кърпа. „Ама че жега е тук!“ Той избърса челото си и се чу да изрича думите, преди да усети.

— Ами ако искате да опитате, аз обикновено се разхождам с нея след работа. Ще бъдете добре дошла на борда ѝ привечер.

Защо го каза, сам не знаеше. Може би, заключи наум той, е почувствал нужда от женска компания след толкова години, дори и за кратко време. Или пък го привлече нещо в начина, по който заблестяваха очите ѝ, когато говореше. Но каквато и да бе причината, той вече я бе поканил да се разходи с него и беше късно да промени решението си.