Читать «Писмо в бутилка» онлайн - страница 156

Една година по-късно, на брега на Кейп Код, тя се размисли без горчивина над събитията, които я бяха довели до това място. След като най-сетне се почувства готова, Тереза взе чантата си. Извади предмета, който носеше в нея, и го загледа, съживявайки часа, в който най-накрая беше получила отговора. За разлика от спомените ѝ от дните непосредствено след завръщането в Бостън, този спомен беше все още кристално ясен.

След като Диана си бе тръгнала от дома ѝ, Тереза се опита да възвърне ритъма на всекидневието си. В объркаността си през изминалата седмица беше пренебрегнала много неща от живота, който така или иначе продължаваше. Докато Диана ѝ помагаше с Кевин, тя само трупаше пощата си, без да я отваря, в единия ъгъл на всекидневната си. Една вечер, след като Кевин си легна, тя някак машинално започна да я преглежда.

Имаше няколко десетки писма, три списания и два колета. Единият тя разпозна веднага — беше подаръкът, който бе поръчала по каталог за рождения ден на Кевин. Вторият обаче беше увит в обикновена амбалажна хартия и нямаше адрес на подателя.

Беше дълъг, с правоъгълна форма, залепен допълнително със скоч. Освен това имаше и две лепенки с предупреждението „Чупливо“ — едната, близо до адреса, другата, на гърба. Какво ли ще е това, запита се и от любопитство отвори първо него.

Едва тогава видя пощенското клеймо от Уилмингтън, Северна Каролина, с дата отпреди две седмици. Погледът ѝ пробяга по изписания неин адрес.

Почеркът беше на Гарет.

— Не… — Тя остави пакета и стомахът ѝ се сви.

Взе от чекмеджето ножици и с треперещи ръце започна да реже лепенките и същевременно внимателно разгръщаше хартията. Вече знаеше какво ще намери вътре.

След като извади предмета и погледна да не е останало още нещо вътре, с бавни движения започна да сваля хартията, с която той бе увит, но тъй като тя бе залепена в двата края, наложи ѝ се пак да използва ножиците. Най-накрая постави предмета върху бюрото си и го загледа продължително, без да е в състояние да помръдне. После го повдигна към светлината и видя в него собственото си отражение.

Бутилката беше запушена с коркова тапа и навитото на руло писмо стоеше на дъното ѝ. Тя лесно извади тапата — той не я бе натикал много навътре, тръсна един-два пъти бутилката с гърлото надолу и навитото писмо падна. И то, като писмото, което бе намерила само преди няколко месеца, беше завързано с конец. Отвърза го старателно, за да не го скъса.

Беше написано с химикалка. В горния десен ъгъл на листа имаше напечатана рисунка на стар ветроходен кораб с издути от вятъра платна.

Скъпа Тереза,

Ще ми простиш, ли?

Тя остави писмото върху бюрото. Усети, че гърлото ѝ пари и затрудняваше дишането ѝ. Светлината от лампата на тавана се пречупваше в причудливи призми в отприщилите ѝ се на воля сълзи. Тя се пресегна да вземе книжна носна кърпичка и ги избърса. След като се посъвзе малко, започна отново да чете.

Ще ми простиш ли?

В света, който рядко разбирам, има ветрове които духат, когато най-малко ги очакваш. Понякога поривът им е със силата на ураган, а понякога те едва погалват бузата ти. Но не може да се отрече, че ветровете често носят бъдеще, което е невъзможно човек да не приеме. Ти, скъпа моя, си вятърът, който аз отказах да приема, вятърът, който духаше по-силно, отколкото съм си представял, че е възможно. Ти си моята съдба.

Сбърках, много сбърках, че не обърнах, внимание на очевидното и затова те моля за прошка. Като предпазлив пътник аз се опитах да се опазя от вятъра и вместо това загубих душата си. Постъпих глупаво, че пренебрегнах, съдбата си, но дори глупаците имат чувства и аз осъзнах, че ти си най-важното нещо, което имам на този свят.

Знам, че не съм съвършен. През изминалите няколко месеца направих повече грешки, отколкото друг човек би направил за целия си живот. Сгреших, като се държах така, когато намерих писмата, както и сгреших, че скрих истината, за преживяванията ми, свързани с моето минало. Когато се затичах по улицата след колата ти, а после, докато гледах от летището как отлита самолетът си дадох сметка, че е трябвало да те спра по-настоятелно. Но преди всичко сбърках, че отрекох онова, което беше непогрешимо в сърцето ми — че не мога да живея бе тебе.

Ти беше права във всичко. Когато седяхме в моята кухня, аз се опитах да отхвърля нещата, които ти казваше, макар да знаех, че са истина. Като човек, който гледа само назад по време на пътуване, аз не видях онова, което ти сложи пред мен. Пропуснах красотата на изгряващото слънце, пропуснах чудото на очакването, което придава стойност на живота. Беше грешка от моя страна да постъпя така, беше плод на обърканото ми съзнание и ми се ще да го бях разбрал по-рано.

Сега обаче, с поглед, насочен към бъдещето, виждам лицето ти и чувам гласа ти, и съм сигурен, че това е пътят, който трябва да следвам. Най-съкровеното ми желание е да ми дадеш още един шанс. Както може би си се досетила, надявам се тази бутилка да извърши вълшебството си, както го стори вече веднъж, и по някакъв начин да ни събере отново.

През първите няколко дни след заминаването ти исках да вярвам, че мога да продължа да живея, както винаги. Но не можах, всеки път, когато наблюдавах залеза на слънцето, си мислех за теб всеки път, когато минавах покрай телефона, изпитвах, неудържимо желание да ти се обадя. Дори когато излизах с яхтата, мислех, само за теб и за прекрасното време, което прекарахме заедно. Дълбоко в сърцето си знаех, че животът ми вече никога няма да е същият. Исках, да се върнеш повече от всичко и въпреки това, когато те извиквах в съзнанието си, непрекъснато чувах, думите ти от последния ни разговор. Колкото и много да те обичам, разбирах, че между нас няма да се получи нищо, ако ние и двамата не се уверим, че аз ще се посветя изцяло на пътя, който води напред. Продължих да се измъчвам от тези мисли до снощи, когато отговорът най-накрая дойде. Надявам се, че след като ти разкажа за това то ще означава за теб толкова колкото означава, за мен.

В съня си се видях на плажа с Катерин, на същото място, където те заведох, след като обяд вихме в „Ханк“. То беше ярко осветено от слънцето, чиито лъчи се отразяваха ослепително в пясъка. Вървяхме с нея един до друг, а тя ме слушаше внимателно докато разправях, за теб, за нас, за прекрасните мигове, които преживяхме заедно с теб. Накрая, след известно колебание, аз си признах, че те обичам, но че се чувствам виновен. Отначало Катерин не каза нищо, продължи да върви до мен. После се обърна и ме попита: Защо? „Заради теб“. Като чу отговора ми, тя се усмихна леко развеселена, както преди да умре. Погали ме нежно по лицето и рече: „О, Гарет, кой мислиш, че изпрати бутилката, която тя намери?“