Читать «Писмо в бутилка» онлайн - страница 155

Когато най-накрая свали снимката, Джеб я изтегли внимателно от ръцете и.

На следващата сутрин ѝ даде един плик. Когато го отвори, в него беше снимката, която бе разглеждала най-дълго, заедно с още няколко други. Наред с тях бяха и трите писма, благодарение на които се бяха запознали.

— Мисля, че ще искаш да ги имаш.

Задавена от сълзи, тя само кимна безмълвно в знак на благодарност.

Тереза не можеше да си спомни нищо от първите няколко дни след завръщането си в Бостън и като се върна назад във времето, установи, че дори не иска да си спомня. Помнеше единствено, че Диана я чакаше на летището „Лоуган“, когато самолетът се приземи. След като я бе видяла, Диана веднага се обади на съпруга си и му заръча да ѝ занесе дрехи в дома на Тереза, тъй като възнамеряваше да остане при нея няколко дни. Тереза прекара повечето време на легло, дори не си направи труда да става, когато Кевин се връщаше от училище.

— Ще се оправи ли мама? — попита Кевин.

— Просто ѝ трябва малко време — успокои го Диана. — Знам, че и на теб ти е мъчно, но скоро всичко ще бъде наред.

Сънищата на Тереза, когато си ги спомняше, бяха разпокъсани и мъгляви. За нейна изненада Гарет нито веднъж не ѝ се яви насън. Не можеше да си обясни дали това е вид поличба, или дори дали трябва да влага някакво тълкувание. Главата ѝ се маеше и ѝ беше трудно да мисли за каквото и да е с ясно съзнание. Лягаше си рано, свиваше се на кълбо в утешителния мрак и стоеше така колкото можеше по-дълго.

Понякога, когато се събуждаше, за част от секундата ѝ минаваше през ума, че е станала някаква грешка — струваше ѝ се абсурдно, че е могло да се случи в действителност. В тази част от секундата като че ли всичко беше наред. Тогава напрягаше слух, за да чуе стъпки на Гарет в апартамента, убедена, че празното легло до нея означаваше, че той е в кухнята, където си пие кафето и чете вестник. След малко и тя ще седне край масата до него и ще поклати глава: „Сънувах ужасен сън…“

Единственият спомен от изминалата седмица беше въпиещата нужда да разбере как е могло да се случи. Преди да си тръгне от Уилмингтън, тя накара Джеб да ѝ обещае, че ще ѝ се обажда всеки път, когато научи нещо повече за деня, в който Гарет е излязъл с „Хепънстанс“ в открито море. Незнайно защо дълбоко вярваше, че като научи подробностите, и особено „защо“, това по някакъв начин ще облекчи скръбта ѝ. Онова, което отказваше да повярва, беше, че Гарет е тръгнал с намерението никога да не се завърне. Колкото пъти телефонът звъннеше, все се надяваше да чуе гласа на Джеб. „Разбирам, въобразяваше си тя, че му казва. Да… разбирам. Това вече е друго нещо…“

Естествено, дълбоко в себе си тя знаеше, че това никога няма да се случи. Джеб не ѝ се бе обадил тогава с някакво обяснение, нито пък отговорът дойде до нея в момент, когато го очакваше. Не, отговорът дойде най-накрая оттам, откъдето изобщо не бе предполагала.