Читать «Писмо в бутилка» онлайн - страница 158

„Кой мислиш, че изпрати бутилката, която тя намери?“ Облегна се назад, затвори очи и се опита да удържи сълзите си.

— Гарет… — промълви, — Гарет…

През прозореца си чуваше шума от минаващите коли. И бавно продължи да чете.

Когато се събудих, се почувствах празен и самотен. Сънят не ме утеши. Напротив, засили болката в мен от това, което сторих на нас двамата, и започнах да плача. Когато най-накрая се съвзех, вече знаех какво да направя. С трепереща ръка написах две писма — едното е това, което държиш в ръката си сега, а другото до Катерин, в което най-сетне и казвам сбогом. Днес ще изляза с „Хепънстанс“, за да ѝ го изпратя, както правех с предишните. Това ще е последното ми писмо до Катерин. Тя по свой начин ми каза да продължавам, напред, и аз реших, да се вслушам, в думите и. Но не само в нейните думи, а и в предпочитанията на сърцето ми, които ще ме отведат отново при теб.

О, Тереза, съжалявам, толкова много съжалявам, че те нараних. Следващата седмица ще дойда в Бостън с надеждата да установя, че си ми простила. Може би вече съм закъснял, не зная.

Тереза, обичам те и винаги ще те обичам. Уморих, се да бъда сам. Виждам как деца плачат и се смеят, както си играят на плажа, и дойдох, до заключението, че и аз искам да имам деца от теб. Искам да бъда до Кевин, докато възмъжава. Искам да държа ръката ти, и да те гледам как плачеш, когато един ден поведе годеницата си към олтара, искам да те целувам след всяка негова сбъдната мечта. Ще се преместя в Бостън, ако поискаш, защото повече не мога да живея така. Страдам и тъгувам без теб. Докато седя в кухнята си, се моля да ми позволиш да се върна при теб, този път завинаги.

Гарет

Вече се свечеряваше и сивото небе ставаше все по-тъмно. Макар да препрочете стотици пъти писмото, то пораждаше еднакво силни чувства, както първия път. През изминалата една година тези чувства я дебнеха във всеки момент на бодърстване.

Докато седеше на плажа, тя се опита още веднъж да си го представи как той ѝ пише писмото. Прекара пръст по думите, с мисълта, че ръката му е докосвала хартията. Преглъщайки сълзите си, огледа писмото, както правеше всеки път, след като го прочетеше. На места беше зацапано, сякаш химикалката леко беше потекла, докато е пишел. Имаше шест задраскани думи и тя се вгледа в тях, чудейки се какво ли е искал да напише първоначално. Както винаги, не можа да разбере. Като много неща за последния му ден, и това остана тайна, която бе отнесъл със себе си. Забеляза, че към края на страницата почеркът му трудно се разчиташе, сякаш…