Читать «Писмо в бутилка» онлайн - страница 153

Той трябваше да стигне до аварийните принадлежности, сред които имаше спасителен сал — това беше единственият му шанс. Стъпка по стъпка, хващайки се за всичко, което можеше, той започна да се придвижва към каютата, борейки се със заслепяващия дъжд, борейки се за живота си.

Нова мълния бе последвана почти веднага от гръм.

Най-сетне той стигна до вратата и натисна дръжката. Вратата не помръдна. Обезсърчен, стъпи здраво, за да блъсне по-силно и отново опита. Тя се открехна и в същия миг водата нахлу вътре. Тогава разбра, че бе допуснал огромна грешка.

Океанът бързо изпълни вътрешността на каютата. Гарет мигом видя, че чувалът с принадлежностите, който обикновено висеше здраво закачен на стената, е под водата. Вече нищо не може да попречи на океана, помисли си той, да погълне лодката.

В паниката си се помъчи да затвори вратата на каютата, но напорът на водата и неудобната му позиция не му позволяваха. „Хепънстанс“ продължи да се накланя бързо. След секунди половината ѝ корпус бе под водата. Съзнанието му отново прещрака.

Спасителните жилетки…

Намираха се под седалките в кърмовата част.

Погледна натам. Те все още не бяха залети.

С големи усилия успя да се хване за страничните леери — единственото останало над повърхността. В това време водата стигна до гърдите му и краката му заритаха в океана. Той се наруга, че не се бе сетил да си сложи спасителната жилетка по-рано.

Вече три четвърти от яхтата беше под водата и продължаваше да потъва.

Преборвайки се с тежестта на вълните и със собствените си натежали като олово мускули, без да се пуска от парапета, той тръгна към седалките. На половината път дотам океанът стигна до врата му и тогава той осъзна, че усилията му са напразни.

Нямаше да успее.

Водата се покачи до брадичката му, когато най-накрая той преустанови опитите си. Вдигна лице нагоре. Останал без капка сили, не можеше да повярва, че това е краят.

Пусна се от парапета и с плуване се отдалечи от яхтата. Подгизналите му обувки и облекло го теглеха надолу. Той следваше пътя на водата и когато вълните го издигнаха, видя как „Хепънстанс“ се плъзна под повърхността. Студът и изтощението започнаха да сковават сетивата му, но той се обърна и започна бавно и безуспешно да плува към брега.

Тереза седеше до масата с Джеб. Той говореше на пресекулки и затова му отне доста време да ѝ разкаже каквото знаеше.

По-късно Тереза щеше да си спомни, че докато го слушаше, я изпълваше не толкова някакво безпокойство, а любопитство. Знаеше, че Гарет ще оцелее. Той беше опитен моряк и още по-опитен плувец. Беше прекалено внимателен, прекалено жизнен, за да бъде победен от водната стихия. Ако някой можеше да се справи, това беше той.

Тя се пресегна през масата и хвана Джеб за ръката. Изглеждаше объркана.

— Не разбирам… защо е изкарал яхтата в океана, като е знаел, че наближава буря?

— Нямам представа — отвърна тихо бащата. Не можеше да срещне погледа ѝ.

Тереза сбърчи вежди и от недоумение всичко наоколо ѝ се стори нереално.

— Каза ли ви нещо, преди да тръгне?

Джеб поклати глава. Лицето му бе посивяло, гледаше надолу, сякаш криеше нещо. Тереза обхвана с разсеян поглед кухнята. Всяко нещо беше на мястото си, сякаш беше чистена минути преди тя да дойде. През отворената врата на спалнята видя, че леглото му е старателно покрито със завивката. Странно, помисли си, какви са тия два големи букета върху него?