Читать «Планетата на прокълнатите» онлайн - страница 78

— Не на нас — на себе си да помогнеш! — поправи го уморено Брайън. — Връщане назад няма и не може да има. Може би Дис наистина щеше да далеч по-добре, ако си бе останала изолирана. А може би не. Каквото било — било, време е да забравиш миналото. За добро, или за лошо, планетата ви отново е част от галактиката. Само дето сте го загазили и аз съм тук, за да ви помогна.

Секундите, през които Улв се бореше с новоизникналите въпроси, се нижеха бавно. Наистина ли едно убийство би могло да спре войната? Можеше ли да помогне на своя народ, като съдействаше на чужденците да воюват и да убиват? Светът, който познаваше, се беше променил и това го объркваше. Огромни усилия му бяха необходими, за да се промени заедно с него.

Внезапно Улв пъхна тръбичката в пояса, обърна се и излезе.

— Това вече е прекалено за нервите ми — оплака се Телт, докато прибираше пистолета в кобура. — Нямаш представа колко щастлив ще бъда, когато цялата тази проклета история свърши. Не ме интересува, дори да взривят планетата. Стига ми толкова. — Той се отправи към пустинохода, като не изпускаше от очи приклекналия до стената дисианец.

Брайън погледна към Лиа, видя че е вперила очи в тавана и се надвеси над нея.

— Те нахлуха… — поде тя с равен, безжизнен глас, който крещеше по-силно от всякакви чувства. — …нахлуха през вратата на лабораторията и убиха доктор Стайни пред очите ми. Заклаха го, сякаш е някакво животно, съсякоха го на парчета. Един от тях се приближи към мен и повече нищо не помня. — Тя бавно изви глава и погледна Брайън. — Какво е станало? Защо съм тук?

— Останалите са… мъртви — рече й той. — Всички. След нападението дисианците са взривили сградата. Ти си единствената оцеляла. И то благодарение на Улв — той те е спасил. Човекът, когото срещнахме в пустинята. Той те е измъкнал и те е скрил в града.

— Кога тръгваме? — попита тя със същия безчувствен глас, обърнала лице към стената. — Кога ще се махнем от тази планета?

— Днес е последният ден. Крайният срок е полунощ. Крафт ще ни вземе веднага, щом го уведомим, че сме готови. Но все още ни чака работа. Намерих тялото. Искам да го прегледаш. Трябва да разберем защо магтерите…

— Не остава нищо друго, освен да си тръгнем. — Произнесе монотонно тя. — Направих всичко, на което е способен човек. Моля те, повикай кораба, искам да си вървя.

Брайън прехапа устни в безсилно отчаяние. Нищо не можеше да преодолее тази завеса от апатия. Твърде много сътресения и ужаси и то за твърде кратко време. Той повдигна брадичката й с мъка и я извърта към лицето си. Лиа не се съпротивляваше, но в очите й блестяха сълзи, които се стичаха надолу по бузите.

— Отведи ме у дома, Брайън, моля те, отведи ме у дома.

Брайън отметна мокрия кичур от челото й и едва намери сили да се усмихне. Времето течеше все по-бързо, миговете отлитаха един след друг, а той не знаеше какво да предприеме. Трябваше да изследват тялото, но Брайън не можеше да я накара. Потърси с поглед аптечката, но откри, че Телт я е върнал в колата. Надяваше се да открие нещо подходящо в нея — например успокояващо.