Читать «Планетата на прокълнатите» онлайн - страница 75

— Може би още не е късно да спрем войната — рече Брайън като вдигна рамене в мрака. Вместо отговор Телт изсумтя пренебрежително.

Докато опишат планирания полукръг в пустинята, слънцето вече се бе изкатерило в небето, а въздухът трептеше от горещина. Пътят им водеше през верига от ниски, покрити с камъни хълмове, където трябваше почти да пълзят. Телт подкара на първа, потеше се обилно и непрестанно ругаеше, докато дърпаше ръчките. Най-сетне излязоха на твърдия пясък и се понесоха към града.

Още щом забелязаха Хоувстад, Брайън почувства как сърцето му се свива от уплаха. Над града се издишаше черен стълб от дим. Напълно възможно бе да гори някоя от изоставените сгради. Но колкото повече приближаваха, толкова повече нарастваше напрежението му. Брайън не смееше да формулира опасенията си гласно, но вместо него го направи Телт.

— Нещо гори. И то от вашия район, близо до сградата на Фондацията.

Веднага щом навлязоха в града, забелязаха следи от разрушение. Улиците бяха обсипани с камъни. Миришеше на дим. Всички, които срещаха по пътя си, вървяха в тяхната посока. Обичайно пустите улици на Хоувстад сега бяха изпълнени с хора. Не само дисианци, които се отличаваха по оскъдното си облекло, но и пришълци, все още не напуснали планетата.

Брайън провери дали трупът е покрит с брезент, преди да навлязат в тълпата.

— Не ми харесва тая навалица — оплака се Телт, оглеждайки минувачите. — Ако не беше последния ден, никога нямаше да вляза тук. Местните познават колите ни, честичко сме ги навестявали. — Той сви зад ъгъла, скочи на спирачките и зяпна от изненада.

Картината пред тях бе на разрушение. Черни, овъглени и порутени стени. Руините все още димяха, на места трептяха и огнени езици. Част от една стена се откърти и се стовари с трясък на земята.

— Та това е вашата сграда — сградата на Фондацията! — извика Телт. — Дошли са тук преди нас — сигурно са използвали радиовръзка, за да организират атаката си. Трябва да са използвали някакъв мощен експлозив.

Надеждата беше мъртва. Дис беше обречена. Сред овъглените руини отсреща лежаха труповете на всички онези, които му вярваха. Лиа… красива, ала докосната от зловещата смърт. Доктор Стайни и неговите пациенти, Фоусел, всички останали. Той ги бе задържал на планетата, а ето че сега бяха мъртви. До последния човек. Мъртви.

Убиец!

XIV

Животът нямаше смисъл. Брайън бе завладян от отчаяние, единственото, което изпитваше бе чувството за непреодолима загуба. Ако умът му разполагаше с пълна власт над тялото, в този момент той щеше да умре, защото бе изгубил всякаква воля за живот. Но сърцето му продължаваше да бие, а дробовете му поемаха ритмично въздуха, примесен със сладникав дим. Тялото му живееше, само благодарение на автоматично регулираните процеси.

— Какво ще правиш сега? — попита Телт с помръкнал глас. В отговор Брайън само поклати глава. Какво можеше да направи? Какво въобще можеше да се направи?