Читать «Планетата на прокълнатите» онлайн - страница 53

Приведе се и се пъхна през най-близкия отвор. И тук нямаше никой. Помещението, в което се озова, беше като стая на ужасите в луна парк. Изглеждаше по-високо, отколкото широко, с несиметрична форма и очевидно не бе предназначено за обитаване. В единия край се виждаше тясна стълба. В другия имаше дупка, зад която прозираше мракът отдолу. През отворите, пробити в масивната стена, проникваха слънчеви лъчи. Всичко вътре бе издялано от същата ронлива, кафеникава скала. Брайън се насочи към стълбите. Пресече няколко прихлупени коридора, попадна в един-два слепи тунела и накрая зърна светлина. В нито една от стаите, покрай които бе преминал, не забеляза каквито и да било сечива, хранителни припаси, или познатите предмети от дисианската екипировка. И никакви хора. Светлината отпред се усилваше и не след дълго Брайън излезе в просторната централна зала.

Това бе сърцето на злокобната крепост. Всички досегашни коридори, стаи и тунели съществуваха само за да придадат форма на тази гигантска зала. Беше с кръгла форма, а стените се събираха над главата му. Приличаше на конус, само че от върха прозираше нажеженото дисианско небе.

А в средата на залата стояха неколцина мъже, вперили погледи в Брайън.

С крайчеца на очите си, както и с периферните възприятия на съзнанието си той съумя да разгледа и останалата част от залата — тежки варели, шкафове, машини, радиоприемникът, някакви бали и вързопи с неясно предназначение. Нямаше време за да ги огледа по-внимателно. Вниманието му бе съсредоточено върху групата мъже — облечени в безформени наметала, покрили главите си с качулки.

Беше открил врага.

Всичко, което до този момент се бе случило на Дис, беше само прелюдия към този момент. Нападението в пустинята, бягството, изгарящата жега на пясъка и слънцето. Всичко това бе само подготовка, тренировка за най-важната среща. Без нея пребиваването му тук щеше да е безсмислено. Сега вече, битката можеше да започне.

Някак неусетно в него се пробуди инстинктът на борец, раменете му се приведоха, ръцете му се свиха, готови да ударят и той запристъпва предпазливо, на щрек да отвърне на всякакви атаки.

Но атаки нямаше. Усещането за опасността бе съвсем нематериално. Брайън едва сега си даде сметка за това, спря се и се огледа изненадан. Странно, наистина, но нито един от мъжете не беше помръднал, нито пък бе издал някакъв звук. Като стана дума за това, откъде всъщност бе сигурен, че са мъже? Така се бяха увили в наметалата си, че се виждаха само очите им.