Читать «Планетата на прокълнатите» онлайн - страница 52

— Край на връзката — повтори Брайън и екранът угасна.

— Фоусел! — извика той в уредбата. — Намери ми най-бързия пустиноход, водач, който познава обстановката и двама души, които умеят да боравят с оръжието и да изпълняват заповеди. Най сетне ще се поразкършим.

X

— Това е самоубийство — изръмжа недоволно по-високият от двамата пазачи.

— Мое, а не ваше, така че не се тревожете — отряза го Брайън. — От вас се иска да изпълнявате безпрекословно заповедите ми. Я сега да ги чуя отново.

Пазачът завъртя очи в неизказано възмущение и заговори с равен глас:

— Да останем в пустинохода, без да изгасваме двигателя, докато вие се намирате в каменния дворец. Не бива да допускаме никой както вътре, така и в близост до колата, но по възможност без да стреляме. Да не влизаме вътре, каквото и да се случи и да ви чакаме тук. Освен ако не ни повикате по радиото — тогава атакуваме двореца и стреляме по всичко, което се движи. Но това само в краен случай.

— Дано да не стигаме до този краен случай — изръмжа вторият пазач и потупа синкавото дуло на своя автомат.

— Аз определям кога случаят е краен — каза намръщено Брайън. — Само да съм чул да стреляте без мое разрешение и ще ви прекърша вратовете. Това да ви е ясно. Тук сте за да ми пазите гърба и да ми помогнете да се измъкна, ако се наложи. Тази операция е изцяло моя — освен ако не ви повикам. Разбрано?

Той изчака тримата да кимнат в отговор, сетне провери заряда на оръжието си. Глупаво беше да влиза вътре невъоръжен, но нямаше избор. Един единствен пистолет нямаше да го спаси. По-добре беше да го остави. Миниатюрният предавател в колана му бе достатъчно силен, за да изпрати сигнал дори през дебелите каменни стени. Брайън свали якето, отвори люка и пристъпи под палещите лъчи на следобедното дисианско слънце.

Ако се изключи шумът на двигателя зад него, в пустинята цареше тишина. Докъдето му стигаше погледа се виждаше само пясък — нищо друго освен пясък. Крепостта бе съвсем наблизо, самотна, масивна твърдина, изрязана в черните скали. Брайън я приближи предпазливо, като оглеждаше стените за подозрително раздвижване. Нищо не помръдваше. Постройката се извисяваше мрачно над него, потънала в тишина. Брайън почувства, че е изпотен, не само от горещината.

Заобиколи я, с надежда да открие вратата, но поне на приземното ниво нямаше никакво отвърстие. Малко по-нависоко забеляза тясна ниша, до която би могъл да се покатери, но се съмняваше това да е единственият вход към вътрешността. Трябваше да заобиколи крепостта от всички страни, за да се убеди, че действително е така. Брайън огледа напуканата издатина, която служеше за площадка пред нишата, после сви ръце пред устата и извика:

— Качвам се. Радиото ви не работи. Нося ви съобщението, което чакахте от Ньорд. — Последното не отговаряше съвсем на истината, без да влиза в противоречие с нея. Отговор не последва — чуваше се само шумът на стелещия се по скалистата стена пясък, вдиган от вятъра, и приглушеното бръмчене на колата отзад.

Стената се оказа доста ронлива, наложи се да преценява внимателно всяка стъпка. На всичко отгоре трябваше да се бори с желанието да вдигне глава нагоре за да се предпази от някой запратен по него камък. За щастие никой не го посрещна. Когато най-сетне изкачи стената, Брайън дишаше тежко, а тялото му лъщеше от пот. Все още никой не се показваше. Беше приклекнал на тясната, неравна площадка, която обикаляше в кръг. Противно на очакванията му нямаше вътрешен двор, а над стената се издигаше заоблен и покрит с прах покрив. На равни разстояния бяха разположени тъмни отвори, през които можеше да проникне вътре. Брайън се обърна и погледна назад, към пустинохода. Изглеждаше като малка точица сред пустинята, далеч под него.