Читать «Конете на Лир» онлайн - страница 7

Две фигури доплуваха наблизо, вдигнали високо глави върху мощните си вратове.

Трябваше да ми е ясно, че няма да е лесно, помисли си.

Те се полюшнаха, гледайки го отгоре. Започна да им говори както бе го сторил първата нощ. Главите им бавно се сведоха. Размаха пръстена пред очите им. Накрая, когато се приближиха достатъчно, той посегна и потупа вратовете им. След което повтори инструкциите.

Те се отдръпнаха бързо, обърнаха се и се отправиха към тунела. Тогава той се надигна и се запъти към входа на пещерата откъм сушата.

Вътре ги намери да чакат в басейна. Откри, че се налага да разхлаби по-голямата част от хамутите на колесницата, за да ги нагласи през тях и след това да ги пристегне отново. Това означаваше да се покатери по гърбовете им. Събу ботушите си, за да го стори. Кожата им под краката му бе необикновено мека и гладка, а те стояха под него кротки, като че ли специално обучавани за такава работа. Докато работеше им говореше и тананикаше напев от една от древните песни.

Отне му почти час да сложи всичко в ред и да прикачи колесницата и поеме поводите.

— Хайде навън. — каза. — Бавно. Внимателно. Обратно в залива.

Съществата потеглиха и колелата се завъртяха. Усети как поводите в ръцете му се изпъват. Колесницата стигна до ръба на басейна и продължи напред във водата. Тя плаваше. Носеше се след тях към брега и покрай него.

Движеха се през плътен мрак, но зверовете пристъпваха внимателно. Колесницата изобщо не закачи каменистите стени.

Накрая излязоха на лунна светлина и изпарения над черна вода и той ги поведе към залива, където спря.

— чакайте, — каза. — Ето тук.

Слезе и тръгна по брега. Водата беше студена, но той почти не го забеляза. Слезе по склона до мястото, където лежеше чичо му и го взе на ръце. Внимателно го отнесе долу до брега и отново се изкачи на капрата. Пое юздите с уверена хватка.

— Тръгвайте, — каза. — Вие знаете пътя! Към Островите на Благословените! Отведете ни там!

Те се раздвижиха, отпърво бавно, извършвайки широк и плавен завой, който ги отведе право в мъгливата пазва на езерото. чу плискане и от двете си страни и когато се обърна видя, че и останалите Коне ги придружават.

Набраха скорост. Зверовете очевидно бяха съвсем наясно с посоката. Мъглата се плъзгаше покрай тях като призрачен лес. За момент, той имаше усещането, че язди през някаква тиха, мистична гора във отдавна отминали времена.

Мъглата се скупчи и се сгъсти. Водата проблясваше. Той отпусна поводите на съществата. Дори и да знаеше пътя, това не би му помогнало много, защото не можеше да види накъде отиват. Предположи, че се насочват към Каледонския Канал, за да излязат в открито море. Но сега се зачуди. Ако Пазителите са били откарвани на някакъв странен остров през цялото това време, как е ставало в по-древни времена? Каналът, доколкото си спомняше е бил прокопан някъде през деветнадесети век.

Но докато осветяваните от луната изпарения се носеха покрай него и огромните зверове пореха водата, той почти повярва, че има друг път — път, който, може би, само Конете знаеха. Дали не се намираше по един или друг начин в място, което само понякога се вклиняваше в нормалната действителност?