Читать «Конете на Лир» онлайн - страница 6

— Островите на Благословените, там в откритото море… Трябва да ме откараш там…

— чичо, — бе казал, поемайки ръката му. — Учил съм география в училище. Няма такова място. Как бих могъл…?

— Навремето това безпокоеше и мен, — каза, — но аз съм бил там… Отведох там баща си преди години… Конете знаят пътя.

— Конете! Как мога… Как могат…

— Колесницата… Трябва да впрегнеш Скафлеш и Финтаг в колесницата и да положиш тялото ми в нея. Първо ме измий и ме облечи в дрехите, които ще намериш в онзи сандък… — Той кимна по посока на един стар морски сандък в ъгъла. — След това се качи на капрата, вземи юздите и им кажи да те отведат до Островите…

Ранди започна да хлипа, нещо, което не беше правил от смъртта на родителите си — колко отдавна бе това?

— чичо, не мога. — каза. — Страх ме е от тях. Толкова са големи…

— Трябва. Това ми е необходимо, за да позная покой. — И отвържи от кея една от лодките. След време кажи на хората, че аз съм излязъл с нея…

Той попи с кърпа лицето на чичо си. Заслуша се в тежкото му дишане.

— Страх ме е. — каза.

— Знам. — прошепна Стивън. — Но ти ще го направиш.

— Аз — ще се опитам.

— И това… — чичото му подаде пръстена. — Това ще ти трябва — за да им покажеш, че ти си новият Пазител…

Ранди взе пръстена.

— Сложи го.

Сложи го.

Стивън бе положил ръка на главата му, когато той се наведе към него.

— Прехвърлям ти този дълг, — каза, — да бъдеш Пазител на Конете на Лир.

След което ръката му се изплъзна и той задиша учестено. После се събуди още два пъти, но не за толкова дълго, че да разговаря. Накрая, по залез слънце, бе починал. Ранди го изми и го облече в дрехите, както беше пожелал, хлипайки през цялото време, без сам да знае дали причината е неговата мъка или неговият страх.

Беше се спуснал в пещерата, за да подготви колесницата. В светлината на лампата бе свалил огромните сбруи и ги бе вързал на пръстените по начина, който чичо му му беше показал. Сега не му оставаше друго освен да призове Конете в този басейн през широкия тунел, който се виеше към езерото и тук да сложи сбруите върху им…

Опитваше се, докато работи да не мисли за тази част от задачата, нагласявайки дългите поводи, и издърпвайки учудващо лекото возило на стартова позиция до водата. Най-малко от всичко му се искаше да мисли за аквапланинг през вълните, теглен от онези зверове на път за някакъв митичен остров с тялото на чичо му отзад.

Напусна пещерата и отиде при доковете, където отвърза една малка лодка, извади котвата й и я засили навътре в езерото преди да я освободи от въжетата. Мъглите вече се вдигаха. Пръстенът блестеше върху ръката му на лунната светлина.

Той се върна в къщата и отнесе тялото на чичо си долу при малък залив близо до водния вход на пещерата. И тогава нервите му не бяха издържали, беше седнал с лулата в ръка и до момента не бе помръднал.

Плискането продължаваше. Конете чакаха. Тогава помисли за чичо си, който му беше дал дом, който му бе оставил този странен дълг…

Изправи се на крака и се приближи до водата. Протегна ръката с пръстена.

— Добре, — каза. — Настъпи времето. Скафлеш! Финтаг! Към пещерата! Към колесницата! Веднага!