Читать «Най-далечният бряг» онлайн - страница 54

— Без съмнение Сопли ти е показал къде да го откриеш.

— Ха-ха-ха — подеха другите мъже при този шедьовър на иронията.

— Сопли трябва да е името на червенокосия?

— На лудия. Ти се отбива при майка му тая сутрин.

— Дирех някой магьосник — каза жрецът.

Сухият, който седеше близо до него, плюна в тъмното:

— За какво ти е?

— За да намеря това, което търся.

— Хората идват в Лорбанъри за коприна — рече кметът. — Не идват за камъни. Нито за магии, фокуси, ала-бала или вълшебни номера. Тук живеят честни хора и вършат честна работа.

— Което е право, право е — потвърдиха останалите.

— И други тука не са ни нужни — чуждоземци, които слухтят и си пъхат носа в нашите дела.

— Което е право, право е — обади се хорът.

— Ако имаше някой заклинател, който да не е луд, щяхме да му дадем почтена работа в хангарите. Но такива не могат да вършат почтена работа.

— Биха могли, ако имаше какво да се работи — каза Ястреба. — Хангарите ви са празни, градините — запуснати. Коприната във вашите складове е изтъкана отпреди години. С какво се занимавате сега вие тук, в Лорбанъри?

— Гледаме си работата — сопна се кметът. Ала сухият се намеси някак развълнувано:

— Защо не се завръщат корабите, можете ли да ни кажете? За какво стоят в Хорт? Дали не е, защото нашата работа е калпава?

Прекъснаха го гневни опровержения. Всички крещяха един през друг, скачаха на крака, кметът размахваше юмруци пред лицето на Ястреба, някой извади нож. Бяха се развихрили дивашки страсти. Арен веднага бе скочил и гледаше към Ястреба, целият в очакване той да се изправи, обгърнат от магическо сияние и разкрил своята сила, да ги накара да онемеят. Но гостът не го направи. Остана седнал, местеше поглед от човек на човек и слушаше заплахите им. И постепенно те се успокоиха, сякаш не можеха да задържат гнева повече, отколкото задържаха веселието. Ножът беше прибран, заплахите се обърнаха на закачки. Хората почнаха да се изнизват като кучета след бой, едни наперено, други крадешком.

Когато останаха сами, Ястреба се изправи, влезе в хана и отпи от каната до вратата глътка вода.

— Хайде, момче — каза той. — Стига ми толкова.

— На лодката ли?

— Да.

Жрецът остави на перваза два сребърни търговски жетона, за да плати преспиването, и метна на рамо лекия вързоп с дрехи. Арен бе уморен и умираше за сън, но като погледна стаята на хана, задушна и грозна, с неспокойни прилепи по тавана, спомни си миналата нощ и с готовност последва Ястреба. Мислеше също, докато се спускаха по тъмната, единствена улица на Сосара, че ако тръгнат сега, ще успеят да се изплъзнат от лудия Сопли. Щом обаче стигнаха на пристанището, той ги чакаше там.

— Ето те и теб — кимна жрецът. — Качвай се, ако искаш да дойдеш.

Без да каже дума, Сопли скочи в лодката и се сви до мачтата като голямо бездомно куче. Този път Арег: се разбунтува:

— Повелителю!

Ястреба се обърна. Те застанаха очи в очи на кея над лодката.

— Всички на тоя остров са луди. Но аз мислех, че ти не си. Защо го вземаш с нас?

— За водач.

— Водач — към по-голяма лудост? Към смърт чрез удавяне или нож в гърба?

— Към смъртта, ала по кой път, не зная. Арен говореше разгорещено и въпреки че Ястреба му отвръщаше кратко, в гласа му имаше свирепа нотка. Не бе свикнал да му задават въпроси. Но откак този следобед се опита да го предпази от лудия на пътя и се убеди колко безсмислена и ненужна е помощта му, Арен изпитваше горчивина и целият пристъп на всеотдайност, който го бе обзел сутринта, се изгуби. Беше неспособен да защити Ястреба, не му позволяваха да взема решения, неспособен бе и не му бе позволено даже да узнае същността на тяхното дирене. Просто го влачеха, непотребен като дете. Обаче той не беше дете.