Читать «Най-далечният бряг» онлайн - страница 55

— Няма да се карам с теб, повелителю — рече принцът колкото можа по-студено. — Но това е … Това е отвъд всякакъв разум.

— То е отвъд разума. Ние отиваме там, където разумът няма да ни отведе. Ще дойдеш ли или не? Сълзи на гняв бликнаха от очите на Арен.

— Казах, че ще дойда и ще ти служа. Аз не изменям на думата си.

— Туй е добре — сурово отвърна жрецът и понечи да се обърне. После отново погледна момчето. — Ти си ми нужен, Арен. Както и аз на теб. Защото сега мога да ти кажа: убеден съм, че това е твоят път, пътят, който трябва да следваш не от покорност и вярност към мене, а понеже ти е бил предопределен още преди да ме срещнеш; още преди да стъпиш на Роук, преди да отпътуваш от Енлад. Не можеш да му обърнеш гръб.

Гласът му бе омекнал. Арен му отвърна все така мрачно:

— Как бих могъл да му обърна гръб, без лодка, тук, на края на света?

— Нима това е краят на света? Не, той е много по-далеч. Но все пак ние може би ще го достигнем.

Арен кимна и се метна в лодката. Ястреба върза въжето и повика лек вятър в платното. След като веднъж се отдалечиха от мержелеещите се пусти пристанища на Лорбанъри, хладен и чист въздух полъхна от тъмния север, сребърната луна изгря от гладкото море пред тях и се издигна от лявата им страна, докато те плаваха на юг, заобикаляйки острова.

7. ЛУДИЯТ

Лудият, бояджията от Лорбанъри, седеше свит на кълбо до мачтата, прегърнал с ръце коленете си и клюмнал глава. Огромната му буйна коса изглеждаше черна под лунната светлина. Ястреба се бе завил с едно одеяло и потънал в сън на кърмата на лодката. Никой не се помръдваше. Арен остана седнал на носа, като си даде клетва да бди цяла нощ. Ако жрецът предпочиташе да си мисли, че лудият им спътник няма да ги безпокои през нощните часове, това си беше негова работа. Арен обаче имаше свое мнение и своя отговорност.

Ала нощта бе твърде дълга, твърде спокойна. Лунната светлина се сипеше неизменна. Свит до мачтата, Сопли издаваше дълги полугласни похърквания. Лодката се движеше неусетно и неусетно Арен се предаде на съня. Веднъж се стресна, видя, че луната не се е издигнала много, и изостави самозвания си пост, настани се удобно и заспа.

Отново го навестиха сънища, както през цялото това пътуване; в началото те бяха накъсани, но странно сладостни и успокояващи. На мястото на мачтата на „Взор“ растеше дърво с огромни извити клони, покрити с листак. Лебеди водеха лодката, като се стрелкаха пред нея със силните си криле. В далечината над синьо-зеленото море сияеше град от белоцветни кули. После Арен се намери в една от кулите, изкачвайки спираловидното стълбище, като тичаше по него с нетърпение и лекота. Картините се меняха, пак се появяваха и се превръщаха в други, които отминаваха без следа. Ала внезапно той се озова сред страшния мъждив полумрак на блатото и у него се всели ужас, който го задави. Въпреки всичко продължи напред, защото трябваше да върви. Дълго време беше нужно, докато осъзнае, че да вървиш напред тук означава да се въртиш в кръг, да стигнеш отново до собствените си следи. И все пак трябваше да се измъкне. Това ставаше все по-неотложно. Започна да тича. Както тичаше, кръговете се стесняваха и земята взе да хлътва подобно фуния. Той бягаше в сгъстяващия се мрак все по-бързо и по-бързо около пропадащото устие на една яма, огромен водовъртеж, който всмукваше надолу, към мрака. Едва разбрал това, кракът му се подхлъзна и принцът падна.