Читать «Най-далечният бряг» онлайн - страница 43

— Да, но…

— Тогава остави камъка да помълчи! — настоя жрецът.

И като седна до мачтата в жълтеникавата сянка на навеса, загледа се в морето на запад, докато лодката се носеше леко на юг в изтичащия следобед. Седеше изправен и неподвижен. Часовете минаваха. Арен плува няколко пъти, като тихо се плъзваше във водата от кърмата, защото не искаше да се изпречва пред този тъмен поглед, който, отправен над морето, виждаше сякаш далеч отвъд хоризонта, отвъд синия въздух и границите на светлината.

Накрая Ястреба излезе от мълчанието си, макар да проронваше само по някоя и друга дума. Възпитанието на Арен му помагаше бързо да отгатва настроението, прикривано зад любезност или сдържаност. Сега той знаеше, че на другаря му бе тежко на сърцето. Не зададе повече въпроси, а привечер каза:

— Ще смутя ли мислите ти, ако попея? Ястреба отвърна с опит за шега:

— Това зависи от пеенето.

Арен седна, опрял гръб на мачтата, и запя. Гласът му не беше така висок и звънлив, както някога в двореца на Берила, когато го обучаваше учителят по музика, който теглеше струните на арфата си. Сега по-високите тонове звучаха дрезгаво, а ниските бяха дълбоки и чисти като звук на виола. Той пееше „Жалбата за Белия вълшебник“, създадена от Елфаран, когато узнава за смъртта на Моред и вече очаква своята. Не се пее често, нито леко тази песен. Ястреба се заслуша в младия глас, полетял силен, уверен и тъжен между пурпурното небе и морето, и сълзи замъглиха очите му.