Читать «Най-далечният бряг» онлайн - страница 41

Докато говореше, нещо в гласа на магьосника накара Арен да се обърне и да се взре в него. Наблюдавайки ястребовия нос, белязаната буза, тъмните, пронизващи очи, стори му се, че лицето му пак излъчва светлина. И Арен го погледна с любов, ала и със страх, като си помисли: „Той ме превъзхожда толкова много.“ Едва сега осъзна, че не вълшебна светлина, нито хладен магически блясък очертаваха без сянка всички линии и извивки на това лице, а обикновената, дневна светлина, светлината на утрото. Имаше сила, по-велика от неговата. И годините не бяха по-милостиви към Ястреба, отколкото към всеки друг. Нарастващото сияние озаряваше бръчките на възрастта и той изглеждаше уморен. Прозина се…

И както гледаше, размишлявайки, Арен накрая заспа. Но буден до него, Ястреба наблюдаваше зората и изгрева на слънцето съсредоточено, както се наблюдава накърнено съкровище, пропукан диамант, болно дете.

5. МОРСКИ СЪНИЩА

Към обяд Ястреба изтегли магическия вятър от платното и пусна лодката по земния вятър, който духаше леко на югозапад. Отдясно в далечината неусетно се изплъзваха и губеха хълмовете на южен Уотхорт. Те ставаха все по-малки и сини, прилични на мъглисти валма над вълните.

Арен се събуди. Морето се плискаше в горещото, златисто пладне — необятна водна шир под необятна светлина. Ястреба седеше гол на кърмата — само с една препаска и нещо като тюрбан от брезент на главата. Той пееше нежно и барабанеше с длани по пейката на гребеца в лек, монотонен ритъм. Това не бе магическо заклинание, нито песен за подвизите на герои или крале, а провлаченият напев с нищо незначещи думи на козарче, което сам-само пасе стадата по гонтийските хълмове в онези дълги следобеди на лятото.

Някоя риба току изскачаше над морската повърхност и се плъзваше продължително във въздуха на твърдите си, блестящи като крилца на водно конче хриле.

— Намираме се в Южния разлив — рече Ястреба, когато свърши песента. — Странна част на света, където рибите летят и, казват, делфините пеят. Но водата е приятна за плуване, а аз се разбирам с акулите. Измий допира на робовладелеца от себе си.

Всички мускули на Арен го боляха и в началото отказваха да се движат. Той бе неопитен плувец, защото моретата край Енладите са сурови — човек по-скоро се бори с тях, отколкото да плува, и твърде бързо се изтощава. Това море беше по-синьо и макар студено при първото гмуркане, после ставаше приятно. То изсмука болките му. Момчето се виеше редом с „Взор“ като млада морска змия и вдигаше фонтани от пръски. Ястреба се присъедини към него с по-уверен замах. Покорна и сигурна, белокрилата „Взор“ ги чакаше над искрящите вълни. Една риба изскочи от морето във въздуха. Арен я последва. Тя се гмуркаше, отново изскачаше и пореше въздуха, устремяваше се под водата, търсеше го.