Читать «Най-далечният бряг» онлайн - страница 42

Златистото и гъвкаво тяло на принца игра и се радва на водата и светлината чак докато слънцето докосна морето. А мъжът, тъмнокож и сдържан, с пестеливи движения и овладяната сила на възрастта, плуваше и направляваше лодката. Майстореше навес от платното и съзерцаваше плуващото момче и летящата риба с безпристрастна нежност.

— Накъде се насочваме? — попита Арен в късния здрач, след като хапна осолено месо и корав хляб и отново почувства сънливост.

— Лорбанъри — отговори Ястреба и тия нищо незначещи за Арен срички бяха последното, което чу тази вечер, тъй че първите нощни сънища се заплетоха около тях.

Присъни му се, че върви из купища мека, прозрачна материя, конци и парцали в розово, златно, небесносиньо и изпитва глупаво удоволствие. Някой му каза:

„Това са копринените поля на Лорбанъри, където никога не се стъмва.“ Но по-късно, в края на нощта, когато ярки звезди грееха в пролетното небе, той сънува, че се намира в една разрушена къща. Въздухът бе сух. Всичко беше прашно и окичено с прокъсани, мръсни паяжини. Краката на Арен се оплетоха в тях, те пълзяха към устата и ноздрите му и го задушаваха. Ала най-голям ужас вдъхваше мисълта, че тая висока, опустошена стая е залата, където бе закусвал с Повелителите на Големия дом на Роук.

Сепна се ужасен, сърцето му биеше, нозете му се бяха схванали под пейката на гребеца. Изправи се и се опита да се отърси от лошия сън. На изток още не се виждаше светлина, само мракът се разсейваше. Мачтата скърцаше, платното, все така опънато от североизточния бриз, се мяркаше над него високо и избеляло. На кърмата спътникът му бе потънал в дълбок, тих сън. Арен легна пак и задряма, докато го събуди светлината на деня.

Този ден морето беше по-тихо и по-синьо, отколкото би могъл да си представи, водата бе тъй мека и чиста, че плуването напомняше плъзгане или летене във въздуха. Бе странно и като на сън.

Към обяд принцът попита:

— Магьосниците отдават ли значение на сънищата? Ястреба ловеше риба. Той внимателно следеше влакното. Едва след дълга пауза каза:

— Защо?

— Питах се дали в тях има някаква истина.

— Разбира се.

— Истината ли предсказват?

Но рибата кълвеше и десет минути по-късно, щом жрецът поднесе великолепен сребристосин морски костур за закуска, въпросът беше напълно забравен.

Когато следобед си почиваха под навеса, издигнат да ги пази от безмилостното слънце, Арен запита:

— Какво ще търсим в Лорбанъри?

— Онова, което търсим — отговори Ястреба. Малко по-късно Арен рече:

— В Енлад разказваме една приказка за момчето, което имало за учител камък.

— Да?… И какво научило?

— Да не задава въпроси.

Ястреба изсумтя, сякаш да сдържи смеха си, и се изправи.

— Е, добре — каза той. — Макар че предпочитам да мълча, преди да знам за какво говоря. Защо няма вече магия в Хорт, в Нарвидуен, а може би навсякъде из Разливите? Това искаме да разберем, нали?

— Да!

— Знаеш ли старата поговорка: „Правилата се изменят в Разливите“? Моряците я употребяват, но тя е създадена от магьосниците и показва, че мястото влияе на магията. Едно същинско заклинание в Роук може да бъде празни думи в Ифиш. Езикът на Сътворението не се помни навсякъде — тук една дума, там друга. А заклинанията се вплитат в земята, водата, ветровете, откосите на светлината там, където са изречени. Веднъж плавах на Изток, толкова надалеч, че нито вятърът, нито водата чуваха моите заповеди, невежи за имената си. Или по-скоро аз бях невежият. Защото светът е голям, откритото море се простира отвъд познанието и отвъд света започват други светове. Над тези бездни от пространство и време едва ли има дума, която навсякъде и винаги да съхранява значението и силата си. Освен Първото слово, което Сегой е изрекъл, когато е създал всичко, и Последното, което още не е изричано и няма да се чуе, преди всички неща да изчезнат… Дори в този свят на нашата Землемория с познатите ни малки острови съществуват различия, загадки, промени. А Южният разлив е най-непознатото и най-загадъчното място. Малко са магьосниците от Вътрешните земи, които са идвали сред тукашните хора. Те не ни посрещат добре, защото, както се смята, имат свои собствени магии. Ала това са смътни слухове, може би там просто не познават магическото изкуство или не го разбират напълно. Ако е така, всеки, който поиска, може лесно да го разруши. Там силата на магията отслабва по-бързо, отколкото при нас, във Вътрешните земи. И ние чуваме приказки, че магията е изчезнала на Юг. Защото порядъкът придава на делата ни дълбочина и сила. Нямат ли посока, човешките дела са плитки, блуждаещи и напразни. Дебелата жена с огледалцата е загубила своето изкуство и счита, че никога не го е притежавала. Заека дъвче хейзия и вярва, че е надминал най-великите жреци, когато едва навлиза в селенията на съня и вече се изгубва… Но къде мисли, че е отишъл? Какво дири? Какво е погълнало магическото му изкуство? Смятам, че достатъчно видяхме в Хорт, затова ще отидем в Лорбанъри, за да разберем какво правят там магьосниците, да открием онова, което трябва да открием… Отговорих ли на въпроса ти?