Читать «Най-далечният бряг» онлайн - страница 29

Заека бавно се изправи. Изтупа колене със здравата си ръка и скри сакатата зад гърба си. Огледа се, зяпна към Арен. Сега виждаше онова, което гледаше. После се обърна и седна на дюшека. Арен остана прав, на стража. Ала с простотата на човек, прекарал детството си без всякакво обзавеждане, Ястреба се настани с кръстосани крака на голия под.

— Разкажи ми как загуби изкуството си и езика на своето изкуство — каза той.

Известно време Заека не отговори. Започна да се удря с чокана по бедрото рязко и неспокойно и накрая пророни, изплювайки думите на тласъци:

— Те ми отрязаха ръката. Не мога да правя заклинания. Отрязаха ми ръката. Кръвта й изтече и тя изсъхна.

— Но това е станало, след като си загубил силата си, Заеко, иначе те не биха могли да го сторят.

— Силата…

— Силата над ветровете, над вълните, над хората. Ти ги наричаше с техните имена и те ти се подчиняваха.

— Да, спомням си, че бях жив — рече мъжът с тих, дрезгав глас. — И знаех думите и имената…

— Сега мъртъв ли си?

— Не. Жив. Жив съм. Само че някога бях дракон… Не съм мъртъв. Понякога спя. Сънят е близък до смъртта, всеки знае туй. Мъртвите се движат в съня, всеки го знае. Те идват живи при тебе и ти казват много неща. Излизат от смъртта в сънищата. Има път. И ако ги последваш твърде надалеч, въпреки всичко има път назад. Въпреки всичко. Можеш да го откриеш, ако знаеш къде да търсиш. И ако кскаш да платиш цената.

— Каква е тази цена? — гласът на Ястреба плуваше в сумрачния въздух като сянката на падащо листо.

— Животът — какво друго? С какво можеш да откупиш живота освен с живот?

Заека се люлееше напред-назад върху сламеника си с лукав, тайнствен блясък в очите.

— Виждаш ли — каза той, — те могат да отсекат ръката ми. Могат да отсекат главата ми. Но това няма значение. Аз мога да намеря пътя за връщане. Зная къде да търся. Само хора, притежаващи силата, могат да отидат там.

— Имаш предвид магьосници?

— Да.

Заека се поколеба,сякаш претегляше думата няколко пъти, не желаеше да я изрече.

— Хора, притежаващи сила — повтори той. — И те трябва… трябва да я отдадат. Да платят.

После млъкна, сякаш думата „платят“ накрая му бе напомнила за нещо и мъжът осъзна, че пилее сведения, вместо да ги продава. Нищо повече не можеше да се измъкне от него, дори намеци и пелтечене за „обратния път“, в които Ястреба, изглежда, намираше смисъл. Доста скоро жрецът се изправи.

— Добре, полуотговорите не са отговор — кимна той — и същото е със заплащането.

И ловко като илюзионист подхвърли една златна монета върху сламеника пред Заека.

Заека я вдигна. Погледна нея, Ястреба и Арен, като рязко местеше глава.

— Почакайте — заекна домакинът.

Щом ситуацията се промени, той загуби контрол над нея и сега безуспешно диреше онова, което искаше да каже.

— Довечера — изрече най-сетне. — Почакайте. Довечера. Имам хейзия.