Читать «Най-далечният бряг» онлайн - страница 28

— Заека ли те наричат? — попита Ястреба, заговорил със собствения си глас, който прозвуча дрезгаво, но любезно. Мъжът не каза нищо, сякаш не чуваше или не желаеше да чуе.

— Искам нещо от тебе — рече жрецът. Отново никакъв отговор. — Ще ти заплатя. Бавна реакция:

— В слонова кост или злато?

— В злато.

— Колко?

— Магьосникът знае цената на заклинанията. Лицето на Заека трепна и се преобрази, оживено в миг толкова бързо, че някак просветна, сетне отново помръкна безизразно.

— С всичко това е свършено — произнесе той. — С всичко е свършено.

Пристъп на кашлица го преви надве. Изплю чернилка. Когато се изправи, застана безразличен, разтреперан, като че забравил за какво говореха.

Арен отново го наблюдаваше като хипнотизиран. Бе застанал в ъгъла до едната от двете гигантски фигури край вратата — статуи с вратове, огънати под тежестта на фронтона, и възлести мускулести тела, които само частично изпъкваха от стената, сякаш се бяха борили да се отскубнат от мрамора и да оживеят, но по средата се бяха предали. Вратата, която охраняваха, бе изгнила по краищата. Къщата, навремето дворец, сега стоеше запусната. Тъжните, изваяни лица на гигантите бяха очукани и покрити с лишеи. Между тези замислени фигури мъжът, наричан Заека, стоеше хилав и слаб. Очите му бяха мрачни като прозорците на празната къща. Той вдигна сакатата си ръка към Ястреба и простена: „Подари нещо на един беден инвалид, господарю…“

Жрецът се навъси сякаш от болка или срам. Арен почувства, че за миг съзира истинското му лице изпод маската. Спътникът му пак постави длан върху рамото на Заека и му каза тихо няколко думи на магическия език, който Арен не разбираше.

Но Заека разбра. Той се вкопчи с единствената си ръка в Ястреба и изрече със заекване:

— Ти все още можеш да говориш… да говориш… Ела с мене, ела…

Жрецът погледна към Арен и кимна.

Поеха надолу по стръмните улици към една от клисурите между трите хълма на Хорт. Докато слизаха, пътеките ставаха все по-тесни, тъмни и тихи. Небето бе само бледа ивица между надвисналите стрехи; от двете страни на улицата стените бяха усойни. В дъното на клисурата течеше поток, който вонеше като открит отточен канал. По бреговете между извитите мостове бяха струпани къщи. Заека свърна в тъмния вход на една от тях и изчезна като духната свещ. Те го последваха.

Неосветените стълби скърцаха и се клатеха под краката им. На върха Заека побутна някаква врата и когато я отвори, те видяха къде се намират: празна стая със сламен дюшек в ъгъла и неостъклен прозорец, чиито кепенци пропускаха слаба, прашна светлина.

Заека се обърна с лице към Ястреба и отново улови ръката му. Устните му се движеха и той произнесе със запъване:

— Драконът… драконът…

Ястреба твърдо отвърна на погледа му, без да продума.

— Не мога да говоря — отрони Заека, пусна ръката му, сви се на голия под и заплака.

Жрецът коленичи до него и нежно му заприказва на Древната реч. Арен стоеше до затворената врата с длан върху дръжката на камата. Сивата светлина и прашната стая, двете коленичили фигури, мекият странен звук от гласа на жреца, който използваше езика на драконите — всичко се сливаше като сън, без връзка с действителността и с изтичащото време.