Читать «Най-далечният бряг» онлайн - страница 31

Урсула Ле Гуин

Едва в горния край на града, където късно следобед отидоха да починат, това болезнено усещане за бълнуване ги напусна за малко.

— В тоя град няма щастие — бе казал Ястреба преди няколко часа.

И сега, след дългото напразно скитане и безплодните разговори с непознати, той изглеждаше уморен и навъсен. Маската му бе станала леко прозирна; някаква суровост и мрачност се прокрадваха зад фалшивото лице на морския търговец. Арен не успя да се отърси от сутрешната си раздразнителност. Седяха на острото стърнище на хълма под сенките на една горичка от дървета — тъмнолисти и гъсто напъпили в червено, а някои разцъфнали. Оттам градът не се виждаше, личаха само керемидените му покриви, наредени стъпаловидно по посока на морето. Заливът разтваряше широко брегове, сиво-син под пролетната омара, опънал се до хоризонта. Нямаше очертания, нито граници. Те седяха и съзерцаваха огромното синкаво пространство. Съзнанието на Арен се прочисти, готово да посрещне и поздрави света.

Когато отидоха да пият от едно бистро поточе наблизо, спускащо се по кафявите скали от извора си в някаква богаташка градина на хълма зад тях, той пи жадно и потопи главата си направо под студената вода. После се изправи и си спомни стиховете от „Подвизите на Моред“:

Благословени водоскоците на Шелиет, сребърната арфа на водите, но преблагословен завинаги потокът, който жаждата ми утоли!