Читать «Най-далечният бряг» онлайн - страница 17

— А, забеляза ли? Той ревнува. Претендира за привилегията на изпитаната вярност.

— И по-голямото умение, повелителю.

— Значи ти предпочиташ да взема него, а пък ти да останеш, така ли?

— Не! Но се страхувам…

— От какво?

Сълзи бликнаха от очите на момчето.

— Да не те подведа — отвърна то.

Върховният жрец отново извърна лице към огъня.

— Седни, Арен — рече той и момчето се приближи до каменната ъглова седалка край камината. — Не съм те взел за магьосник, нито за воин, нито за нещо завършено. Не зная какъв си, ала се радвам да чуя, че умееш да управляваш лодка… Какъв ще станеш, никой не знае. Обаче мога да кажа едно: ти си синът на Моред и Сериад. Арен замълча.

— Вярно е, повелителю — отрони накрая той. — Но… Върховният жрец не казваше нищо и Арен трябваше да продължи:

— Ала аз не съм Моред, аз съм си аз.

— Не се гордееш със своето потекло!

— Не, гордея се с него. То ме прави принц, то е моят дълг. За него трябва да бъда достоен…

— Това имах предвид — Върховният жрец кимна. — Да отхвърлиш миналото означава да отхвърлиш бъдещето. Човек не избира своето предопределение — или го приема, или не. Ако корените на самодивското дърво са плитки, то няма да има корона.

При тези думи Арен вдигна очи поразен, защото истинското му име бе Лебанен, което означаваше самодивско дърво. Но Върховният жрец не беше споменал името му.

— Твоите корени са дълбоки — продължи той. — Ти притежаваш сила и трябва да имаш пространство за растеж. И така, аз ти предлагам наместо безметежния път до дома едно опасно пътешествие към неясна цел. Можеш и да не идваш. Изборът е твой. Обаче аз ти давам тая възможност, защото ми омръзнаха безопасните кътчета, покривите и стените, които ме обграждат.

Той рязко прекъсна, оглеждайки се с напрегнати, блуждаещи очи. Арен съзря дълбокото неспокойствие на този човек и то го уплаши. Но страхът изостря възбудата и момчето заяви с разтуптяно сърце:

— Повелителю, избирам да тръгна с тебе. Когато излизаше от Големия дом, сърцето и умът на Арен бяха преизпълнени с удивление. Казваше си, че е щастлив, ала думата не изглеждаше подходяща. Казваше си, че Върховният жрец го е нарекъл силен, избраник на съдбата и трябва да се гордее с това признание, но, кой знае защо, не изпитваше гордост. Най-могъщият магьосник на света бе му обещал: „Утре ще отплаваме към ръба на гибелта“ и той беше кимнал и тръгнал. Нима не трябваше да бъде горд? Гордост обаче нямаше. Изпитваше само удивление.

Спусна се по стръмните, вити улици на град Туил, намери на вълнолома капитана на своя кораб и му каза:

— Утре ще отплавам с Върховния жрец към Уотхорт и Южния разлив. Предай на баща ми, принца, че когато изпълня дълга си, ще се завърна у дома, в Берила.

Капитанът се навъси. Знаеше как владетелят на Енлад би посрещнал подобен вестител.

— Трябва ми писмено известие от твоята ръка, принце — каза той.