Читать «Най-далечният бряг» онлайн - страница 15

— Ние се покоряваме на твоето решение — каза Повелителят на призоваването.

— Тръгвам сам. Вие сте Съветът на Роук, а той не бива да бъде разцепван. При все туй ще взема със себе си един човек, ако получа неговото съгласие — и погледна към Арен. — Вчера ти пожела да ми служиш. Повелителят на градежа снощи спомена: „Не случайно попада човек на бреговете на Роук. Не случайно синът на Моред е носителят на тази вест.“ И ни дума повече не поиска да промълви той оная нощ. Затова, Арен, обръщам се към тебе — ще тръгнеш ли с мен?

— Да, повелителю — отвърна с пресъхнало гърло Арен.

— Принцът, твоят баща, за нищо на света не би ти разрешил да поемеш по този гибелен път — забеляза рязко Повелителят на промените и после се обърна към Върховния жрец: — Момъкът е млад и не владее изкуството на магията.

— Моите години и моите заклинания са достатъчни за двама ни — отговори сухо Ястреба. — А що се отнася до баща ти, какво ще кажеш, Арен?

— Баща ми щеше да разреши.

— Откъде знаеш? — запита Повелителят на призоваването.

Арен не разбираше накъде се иска от него да тръгне, нито кога, нито защо. Бе смутен и засрамен в присъствието на тези сериозни, честни мъже, внушаващи страх. Ако му бе останало време да помисли, не би казал нищо. Но време нямаше. Върховният жрец се обърна към него:

— Тръгваш ли с мен?

— Когато баща ми ме изпроводи насам, ето какво ми рече: „Страхувам се, че на света настъпват тъмни времена, времена на опасност. Изпращам теб, а не друг вестоносец, защото ти ще можеш да отсъдиш дали да потърсим помощ от Острова на мъдреците, или на тях да предложим помощта на Енладите.“ И тъй, ако съм нужен — ето ме.

Забеляза как Върховният жрец се усмихна. Огромна доброта се разля в усмивката му, макар и за кратко.

— Виждате, нали? — обърна се той към седмината жреци. — Възможно ли е годините и уменията да добавят нещо към това?

Арен почувства, че гледат към него одобрително, но и някак със замислени или учудени очи.

Думата взе Повелителят на призоваването, извитите му вежди се изтеглиха в смръщена гримаса:

— Не те разбирам, повелителю. Решен си да заминеш — добре! Цели пет години стоиш заключен тук като в клетка. Ала преди винаги си бил сам, тръгвал си сам. И ето че сега с другар — защо?

— Преди никога не съм се нуждаел от помощ — каза Ястреба с нотка на заплаха или ирония в гласа си. — А и днес намерих другаря, от когото се нуждая.

Беше придобил някак опасен вид и Повелителят на призоваването не зададе повече въпроси, макар че остана намръщен.

Но ето че Повелителят на билките, с неговите спокойни очи и мургаво лице, като мъдър, търпелив бивол бавно се надигна от мястото си и застана във внушителна поза.

— Върви, повелителю — произнесе той. — Вземи този момък със себе си. И нека нашето доверие те съпровожда.