Читать «Най-далечният бряг» онлайн - страница 16

Един след друг и останалите дадоха своето съгласие и се оттеглиха сами или по двама, докато от седмината остана едничък Повелителят на призоваването.

— Ястребе — започна той, — не искам да оспорвам твоето решение. Само ще ти кажа: ако са се появили неравновесие и заплаха от огромна злина, тогава може би ще трябва да се отиде и отвъд Уотхорт или Западния разлив, или дори отвъд края на света. Дали там, където ще трябва да отидеш, можеш да вземеш и своя спътник, ще бъде ли справедливо към него?

Застанали бяха на разстояние от Арен и Призователят говореше със снижен глас, обаче Върховният жрец отвърна открито:

— Справедливо е.

— Не казваш всичко, което знаеш — рече Призователят.

— Щях да ти кажа. Но не зная нищичко. Само долавям много неща.

— Позволи ми да те последвам.

— Някой трябва да охранява входа.

— Повелителят на вратата го прави.

— Не само входа на Роук. Остани тук и следи дали е светъл изгревът и кои преминават през каменната стена, накъде сочат лицата им. Появил се е пролом, Торион, появило се е разкъсване, рана и нея отивам да търся. Ако аз се загубя, може би ще я откриеш ти. Ала почакай. Моля те, почакай ме.

Беше заговорил на Древната реч, езика на Сътворението, на който се изричат истинските заклинания и се гради върховната магия. Но в разговор той се използва много рядко освен между драконите. Призователят не се възпротиви повече, не приведе други основания, само мълчаливо се поклони на Върховния жрец и на Арен и се сбогува.

Огънят в камината пращеше. Друг звук не се чуваше вече. Зад прозореца, смътна и безформена, мъглата се сгъстяваше.

Върховният жрец се бе загледал в пламъците, сякаш забравил за съществуването на Арен. Момчето стоеше встрани от камината и не знаеше да тръгва ли, или да почака да го отпратят, нерешително и някак сиротно, отново с чувството, че е дребна фигурка в огромното, черно, непонятно пространство.

— Ще тръгнем първо за град Хорт — каза Ястреба, като се обърна с гръб към огъня. — Там идват известия от всички краища на Южния разлив. Може би ще открием някаква следа. Корабът ти още чака в залива. Поговори с капитана, нека извести баща ти. Мисля, че трябва да тръгнем колкото е възможно по-скоро. Утре при изгрев слънце ела на стълбите до заслона с лодките.

— Какво, повелителю — гласът на Арен пресекна за миг, — какво е онова, което търсиш?

— Не зная, Арен.

— Тогава…

— Тогава как ще го търся ли? Нямам представа. — Той се усмихна леко на Арен, но лицето му изглеждаше сурово като стомана в сивата светлина от прозорците.

— Повелителю — започна Арен вече с уверен глас. — Истина е, че произхождам от родословието на Моред, ако един толкова стар корен може вярно да се проследи. Да ти служа, би било за мене върховно щастие и чест, нищо в живота не бих предпочел пред това. Ала се страхувам, че ме смяташ за повече от онова, което съм.

— Може би — промълви Върховният жрец.

— Аз нямам особени дарования. Мога да се дуелирам с кинжал и благородна сабя. Да управлявам лодка. Да играя дворцови и народни танци. Да решавам спорове между придворни. Добър съм в борбата, слаб при стрелбата с лък, умел в игрите с топка. Знам да пея и да свиря на арфа и лютня. И нищо повече. Каква полза можеш да имаш от мен? Повелителят на призоваването е прав…