Читать «Приказки от Землемория» онлайн - страница 10

Хрътката не се смяташе за един от тях.

— Аз имам само нюх — казваше той. Идваше всеки ден да види дали Видрата се е съвзел от сътресението и дали се е оправило изкълченото му рамо, и да поговори с него. Според Видрата се държеше добронамерено и искрено. — Ако не искаш да работиш за нас, ще те утрепят — казваше той. — Лоусън не може да остави хора като теб на вражеската страна. По-добре се съгласи, докато още е склонен да те наеме.

— Не мога.

Видрата заявяваше това като нещастен факт, а не като морално твърдение. Хрътката го гледаше с разбиране. В живота му с пиратския крал му беше дошло до гуша от хвалби и закани, от надути и заплашващи хора.

— В какво си най-силен?

Видрата не беше склонен да отговори. Хрътката можеше да му допада, но не беше длъжен да му вярва.

— Превращение — изломоти най-сетне.

— Превъплъщение?

— Не. Само фокуси. Превръщаш едно листо в златно късче. Привидно.

В онези дни все още не съществуваха точни имена за различните видове и изкуства на магията, нито връзките между тези изкуства бяха ясни. Нямаше — както щяха да казват по-късно мъдреците на Роук — ясна наука за онова, което знаят. Но Хрътката знаеше съвсем сигурно, че пленникът му крие дарбите си.

— Не можеш да промениш собствената си външност, дори привидно?

Видрата сви рамене.

Беше му трудно да лъже. Смяташе, че просто е непохватен в това, защото му липсва опит. Но Хрътката знаеше повече. Знаеше, че самото магьосничество се съпротивлява на лъжата. Фокусът, ловкостта на ръката и лъжовното общуване с мъртъвци са противоположност на магьосничеството, стъкло, сравнено с диаманта, месинг, сравнен със златото. Те са фалшификат, а на такава почва лъжите процъфтяват. Но изкуството на магьосничеството, макар да може да се използва за лъжливи цели, се занимава с онова, което е истинско, и световете, в които то действа, са истински светове. Ето защо за истинските магьосници е трудно да лъжат за изкуството си. В душите си те съзнават, че изречената от тях лъжа може да промени света.

Хрътката го съжали.

— Знаеш ли, ако те беше разпитвал Гелък, щеше да изтръгне всичко от теб само с една-две думи, а с това и ума ти. Виждал съм какво оставя Белоликия след себе си, след като зададе въпросите си. Слушай, можеш ли изобщо да работиш с вятъра?

Видрата се поколеба и отвърна:

— Да.

— Имаш ли торба?

Ветроловците обикновено носеха кожена торба, в която, както твърдяха, държат ветровете, и я развързват, за да пуснат някой попътен вятър или да пленят насрещен. Може би беше само за показ, но всеки ветроловец си имаше торба — голям дълъг чувал или малка кожена кесийка.

— Вкъщи — каза Видрата.

Не беше лъжа. У дома той наистина си имаше кесия. В нея си държеше най-фините инструменти и либелата. А и за вятъра общо взето не лъжеше. Няколко пъти беше успявал да вкара в платното на някой кораб малко вълшебен вятър, макар да нямаше представа как да се пребори с буря или да я удържи, нещо, което един корабен ветроловец трябваше да прави. Но мислеше, че по-скоро би се удавил в морска буря, отколкото да го убият в тази дупка.