Читать «Приказки от Землемория» онлайн - страница 12

Видрата помълча малко и каза:

— Благодаря.

И погледна Хрътката само веднъж, с питащ, преценяващ поглед.

Хрътката го бе задържал, беше стоял и гледал как хората му го пребиват, не беше спрял боя. А ето, че му говореше като приятел. Защо? — питаше погледът на Видрата. Хрътката отговори.

— Вещите мъже трябва да се крепят един друг — каза той. — Хората, които нямат никакво изкуство, нищо освен богатство — те ни хвърлят да се бием един против друг, заради собствените си цели. Продаваме им силата си. Защо го правим? Ако тръгнем сами по свой път, май ще сме по-добре.

Намеренията на Хрътката да изпрати младежа в Самори бяха добри, но той не разбираше колко е силна волята на Видрата. Видрата също не разбираше. Твърде много беше навикнал да се подчинява на други, за да схване, че всъщност винаги е следвал собствения си път, и твърде млад беше, за да повярва, че всяко нещо, което предприеме, би могло да го убие.

Още щом го изведоха от килията, му хрумна да приложи заклинанието на стария Променящ за самопревъплъщение и да избяга. Та не беше ли животът му в опасност и нямаше ли да е съвсем редно да използва заклинанието? Само че не можеше да реши в какво точно да се превърне — в птица ли, или в струйка дим, кое щеше да е най-безопасното? А докато го обмисляше, хората на Лоусън, свикнали с магьоснически хитрини, взеха, че му упоиха храната, и той престана да мисли за каквото и да било. Хвърлиха го в една теглена от мулета кола като чувал с овес. Когато по пътя показа признаци, че се съвзема, един от тях го халоса по главата и му каза, че искал само да се погрижи да си почине добре.

Когато се свести, с гадене, изтощен от отровата и с цицина на главата, се намираше в някаква стая с тухлени стени и зазидани с тухли прозорци. Видимо вратата нямаше ключалка. Но щом понечи да се изправи, усети магьосническите каиши, впили се в тялото и ума му, жилави, яки и стягащи се при всяко негово движение. Да стои прав можеше, но не можеше да направи и една крачка към вратата. Не можеше дори да протегне ръка към нея. Усещането беше ужасно, сякаш мускулите му не бяха негови. Той седна и се постара да не мърда. Магическите връзки около гърдите му пречеха да вдиша дълбоко, умът му също така изглеждаше задушен, сякаш мислите му бяха натъпкани в твърде тясно за тях пространство.

Много време изтече преди вратата да се отвори. Влязоха няколко души. Нищо не можеше да направи срещу тях, докато запушваха устата му и връзваха ръцете му отзад.

— Сега няма да плетеш магии или да редиш заклинания, вещерче — каза един едър як мъж с набраздено от бръчки лице, — но можеш да кимаш, нали? Тук те пращат като намирач. Ако си добър намирач, ще се храниш добре и ще спиш леко. Киновар, за това ще кимаш. Кралският магьосник казва, че все още имало от него в тия стари мини. И го иска. Тъй че за нас ще е най-добре, ако му го намерим. Сега ще те изведа оттук. Все едно, че аз съм намирачът на водата, а ти си ми лесковата пръчка, нали? Ти водиш. И ако речеш да тръгнем насам или натам, кимваш — ей тъй. А ако разбереш, че под краката ни има руда, тъпчеш на място, ей тъй. Значи се разбрахме, нали? Играеш ли честно, и аз ще играя честно.