Читать «Приказки от Землемория» онлайн - страница 8

Добре поне, че можеше да използва онова, което учеше в работата с баща си и чичо си на дока; а той ставаше добър занаятчия и дори баща му го признаваше.

Лоусън, морски пират, нарекъл себе си крал на Вътрешното море, по това време беше главният боен вожд в града и в цялата област югоизточно от Хавнър. Той събираше налога от богатия район и го харчеше, за да усили войнството си и флотилиите, които пращаше, за да докарват роби и да плячкосват други земи. По думите на чичото на Видрата, този господар не оставяше корабостроителите без работа. Бяха благодарни, че имат работа във време, когато хората, търсещи поминък, обикновено стигаха до просия и когато из двореца на Махарион сновяха плъхове. Вършеха честна работа, твърдеше бащата на Видрата, а за какво се използва тя — не било тяхна грижа.

Но другото учене, което бе получил, правеше Видрата чувствителен за тези неща, с уязвима съвест. Голямата галера, която строяха, щеше да тръгне на бран, подкарана от робските гребла на Лоусън, и щеше да докара като товар други роби. Той изпитваше горчилка от това, че толкова добър кораб ще се използва за нещо толкова зло.

— Защо не строим рибарски лодки, като по-рано? — питаше той, а баща му отвръщаше:

— Защото рибарите не могат да ни плащат.

— Не могат да ни плащат толкова добре като Лоусън. Но бихме могли да преживеем — възразяваше Видрата.

— Мислиш ли, че мога да откажа кралската поръчка? Искаш да ме видиш пратен на греблото с робите в галерата, която строим ли? Мисли с главата си, момче!

Тъй че Видрата продължаваше да работи с ясна мисъл и гневно сърце. Бяха в капан. А каква е ползата от една дарба на сила, мислеше той, ако не да се измъкнеш от един капан?

Съвестта му като занаятчия не можеше да му позволи да допусне какъвто и да било недостатък в строежа на кораба; но магьосническата му съвест подсказваше, че би могъл да вгради в него някаква магия, заклинание, втъкано в гредите и в корпуса му. Разбира се, това означаваше да приложи тайното изкуство за добра цел, нали? Да навреди — да, но да навреди само на вредните. Не сподели това с учителите си. Ако правеше нещо грешно, вината не беше тяхна и те не трябваше да знаят за това. Обмисляше го дълго, умуваше как точно да го направи, съставяше заклинанието много грижливо. Беше обратното на заклинание за намиране: загубващо заклинание, така си го беше нарекъл. Корабът щеше да си плува и да се управлява добре, и да се насочва, но нямаше да се насочва съвсем точно.

Беше най-доброто, което можеше да направи в протест срещу злоупотребата с една добра работа и с добър кораб. Доволен беше от себе си. Когато корабът бе пуснат на вода (а всичко по него изглеждаше наред, защото дефектът му нямаше да се прояви преди да навлезе в открито море), той не можа да затаи от учителите си какво е направил — от онзи малък кръг от старци и баби, от младия гърбушко, който можеше да говори с мъртъвци, от сляпото момиче, което знаеше имената на разни неща. Каза им за хитрината си и сляпото момиче се засмя, но старците го предупредиха: