Читать «Приказки от Землемория» онлайн

Урсула Ле Гуин

Приказки от Землемория

Предговор

В края на четвъртата книга за Землемория, „Техану“, историята бе стигнала до онова, което възприемах като сега. И също като в така наречения „реален свят“, не знаех какво ще се случи по-нататък. Можех да предполагам, да предсказвам, да се опасявам, да се надявам — но не знаех.

Неспособна да продължа историята на Техану (защото все още не се е случила) и приемайки глупаво, че историята на Гед и Тенар е стигнала до своето „и оттук нататък заживели щастливо“, дадох на книгата подзаглавието „Последната книга за Землемория“.

О, неразумна писателко. Сега се движи. Дори в разказното време, дори в сънното време, в „имало едно време“, сега не е тогава.

Седем или осем години след като беше публикувана „Техану“, ме помолиха да напиша разказ, чието действие е разположено в Землемория. Един бегъл поглед над онова място ми показа, че докато не съм го наблюдавала, там са се случвали някои неща. Крайно време беше да се върна и да разбера какво става там сега.

Имах също така нужда и от информация за най-различни неща, които са станали тогава, преди да се родят Гед и Тенар. Доста обстоятелства, свързани със Землемория, с магьосниците, с остров Роук, с драконите, бяха започнали да ме озадачават. За да разбера настоящите събития, трябваше да направя историческо изследване, да отделя известно време на архивите на Архипелага.

Методът, прилаган при изследването на една несъществуваща история, се изразява в това да разкажеш историята, за да разбереш какво е станало. Убедена съм, че той не е много по-различен от онова, което правят историците на т.нар. реален свят. Дори ако присъстваме в едно историческо събитие, можем ли да го възприемем — може ли да го запаметим дори — преди да успеем да го разкажем? А за събития, ставащи във времена или по места извън собствения ни опит, не можем да разчитаме на нищо друго, освен на разказите на други хора. Миналите събития съществуват, в края на краищата, само в паметта, която е форма на въображение. Събитието е реално сега, но след като стане тогава, неговата съхраняваща се реалност зависи изцяло от нас, от нашата енергия и честност. Ако позволим то да отпадне от паметта, само въображението може да възстанови най-слабия му отблясък. Започнем ли да лъжем за миналото, да го принуждаваме да разказва история, която ние искаме да чуем, да означава това, което ние искаме да означава, то започва да губи реалността си, да се превръща във фалшификат. Да носим миналото със себе си през времето в пътните сандъци на мит и история е тежко начинание; но както казва Лао Дзъ, мъдрите хора вървят с товарните коли.

Когато човек конструира или реконструира свят, който никога не е съществувал, изцяло съчинена история, изследването върви в малко по-друг порядък, но основният импулс и техники до голяма степен са същите. Човек гледа какво се случва и се опитва да разбере защо се случва, слушаш онова, което ти казват хората там, и наблюдаваш какво вършат, мислиш за него сериозно и се стараеш да го разкажеш честно, така че разказът ти да добие тежест и да е смислен.