Читать «Вълшебната планина» онлайн - страница 5

— Е, след три седмици.

— А, така ли? Ти вече мислено си тръгваш обратно за дома — отвърна Йоахим. — Но почакай, току-що си дошъл. За нас тук горе три седмици, разбира се, почти нищо не представляват, но за тебе, който си на гости и ще прекараш изобщо само три седмици, за тебе това е сума време. Ти най-напред се аклиматизирай, то не е толкова лесно, ще видиш. А пък и климатът не е единственото необикновено при нас. Ще видиш тук много нови работи, чакай малко. А това, дето го казваш за мене „след три седмици у дома“, няма да е чак толкова скоро, вие там долу така си представяте нещата. Вярно е, почернял съм, но това е главно от снежното изгаряне и няма голямо значение, каквото и да казва Беренс, а при последния генерален преглед той каза, че тая работа доста сигурно ще трае още половин година.

— Половин година? Да не си луд? — извика Ханс Касторп. Пред сградата на станцията, която не бе нищо повече от един навес, те седнаха в жълтия кабриолет, който ги чакаше на каменистия площад, и докато двата кафяви коня потегляха, Ханс Касторп възмутено се въртеше върху коравата седалка. — Половин година? Че ти си вече почти половин година тука! Човек няма толкова време…

— Да, време — каза Йоахим и многократно кимна с глава пред себе си, без да обръща внимание на справедливото негодувание на своя братовчед. — Тия тук си играят с хорското време, няма да повярваш. За тях три седмици са като един ден. Ще видиш. Всичко ще разбереш — продължи той и добави: — Тук човек изменя своите понятия.

Ханс Касторп непрестанно го разглеждаше отстрани.

— Но ти великолепно си се поправил — каза той, клатейки глава.

— Да, така ли смяташ? — отвърна Йоахим. — Нали? И аз мисля така! — каза той и се поизправи на седалката, но скоро отново се отпусна ниско назад. — По-добре съм — обясни той, — но не съм още оздравял. Вляво горе, дето се чуваше хъркане, сега кънти само тъпо, но долу е още твърде тъпо, а освен това има хрипове и във второто междуребрено пространство.

— Колко учен си станал — подхвърли Ханс Касторп.

— Да, пазил ме бог от такава ученост. С удоволствие бих я закачил на пирона на службата — отвърна Йоахим. — Но още имам храчки — додаде той с пренебрежително, но енергично вдигане на рамене, което никак не му отиваше, и показа на братовчед си нещо, което бе изтеглил наполовина от външния джоб на пардесюто си откъм неговата страна, а после веднага го скри отново: едно плоско, малко тумбесто шише от синьо стъкло с метална капачка. — Повечето от нас тук горе имат такова — каза той. — То си има и име при нас, прякор, весела работа. Местността ли оглеждаш?

Това и правеше Ханс Касторп и рече:

— Великолепна!

— Намираш ли? — попита Йоахим.

Те бяха тръгнали в посока на долината по неравномерно застроената улица, успоредна на линията, после бяха завили наляво, бяха пресекли тесния релсов път и една рекичка и сега бавно се мъкнеха по върлия път към гористите склонове, натам, дето току-що блеснаха първите светлини на една продълговата сграда с куполовидна кула; тя бе построена всред ливадите на ниско, издадено напред плато, бе обърната към югоизток, а осеяната с балконски лоджии фасада я правеше мека, просветнала, прилична отдалече на гъба. Бърже си здрачаваше. Слабата вечерна заря, която за малко бе оживила равномерно покритото небе, вече бе избледняла и в природата цареше онова безцветно, бездушно и печално преходно състояние, което непосредствено предшества пълното настъпване на нощта. Населената продълговата и леко извита долина навсякъде почна да просветва — на дъното, а и тук-таме по склоновете — особено на десния, който бе издаден и по който терасовидно се издигаха постройки. Вляво, през ливадите, се възкачваха по склона пътеки и се губеха всред безучастната тъмнота на иглолистните гори. В далечните планински кулиси, отзад към изхода, дето долината се стесняваше, се сивееха и синееха каменни маси. И тъй като се бе появил вятър, почувства се вечерният хлад.