Читать «Вълшебната планина» онлайн - страница 4

— Я излизай, не се стеснявай!

— Ама аз не съм още стигнал — каза Ханс Касторп смутен и все още седнал.

— Напротив, стигнал си. Това е селото. Оттук е по-близо за санаториума. Взел съм кола. Я си подай нещата.

И Ханс Касторп, засмян, смутен от възбудата на пристигането и срещата, му подаде чантата и зимното си палто, връзката с одеялото, бастуна и чадъра, а накрай и книгата „Ocean steamships“. После премина през тесния коридор и скочи на перона за, тъй да се каже, вече личното поздравяване с братовчеда, което се извърши без изблик на чувства като между люде с хладен и затворен нрав. Странно е да се каже, но те от край време бяха избягвали да се наричат по име, само и само да не покажат прекалена сърдечна топлота. А тъй като нямаше как да си говорят на презиме, ограничаваха се с едно „ти“. Това бе вкоренен навик между братовчедите.

Един човек в ливрея, със златообшита фуражка, гледаше как двамата — младият Цимсен във военен стоеж — набързо и малко смутени си стиснаха ръцете, а после пристъпи, за да помоли Ханс Касторп за багажната му разписка; той се оказа портиерът на интернационалния санаториум „Бергхоф“ и предложи да вземе големия куфар на госта от гарата „Курорт Давос“, докато господата направо заминат с колата за вечеря. Човекът накуцваше очебийно и затова първото, което Ханс Касторп запита Йоахим Цимсен, бе:

— Ветеран от войната ли е? Защо куца толкоз?

— Ами! — отвърна Йоахим малко горчиво. — Ветеран от войната! Болестта му е в коляното или по-скоро е била, защото са му извадили капачката.

Ханс Касторп побърза да се опомни.

— А, така ли! — каза той, като вдигна глава, вървейки, и бегло се огледа. — Но ти не можеш да ме заблудиш, че още имаш нещо. Изглеждаш, като че ли вече са те произвели и току-що се връщаш от маневри. — И той изгледа отстрани братовчеда си.

Йоахим бе по-висок и по-широкоплещест от него — въплъщение на младежка сила и сякаш създаден да носи униформа. Той беше от онзи твърде мургав тип, който нерядко се среща между русите люде на родния му край, а лицето му, и без това тъмнокожо, бе станало от загара почти бронзово. Със своите големи черни очи и тъмните мустачки над пълните, добре изрязани устни той би бил направо красив, ако нямаше щръкнали уши. Те бяха неговата единствена грижа и мъка до един известен момент на живота му. Сега той имаше други грижи. Ханс Касторп продължи:

— Нали ще се върнеш заедно с мене? Наистина не виждам пречки.

— Заедно с тебе ли? — попита братовчедът и извърна към него своите големи очи, които винаги си бяха кротки, но през тия пет месеца бяха добили малко уморен дори тъжен израз. — А кога?