Читать «Мистър Костело — герой» онлайн - страница 14

Мравките налетяха върху птицата, взеха да късат парченца и да ги мъкнат назад. Работата ги погълна изцяло. Но една-две отидоха към хлебарката и зачовъркаха из нея. Мистър Костело хвана една от тях и я пусна върху птицата. Тя се завъртя, провря се през другите, хукна по пясъка и пак се озова на хлебарката.

— Виждаш ли, виждаш ли? — възторжено възкликна той. — Гледай!

Хвана една мравка от мъртвата птица и я пусна край хлебарката. Без да си губи времето в празно любопитство, тя се повъртя, докато намери посоката и се упъти право към птицата.

Гледах птицата с пъплещото синьо покривало. Гледах хлебарката с нейните две-три ръфащи мравки. Гледах мистър Костело. А той изрече прехласнат:

— Видя ли какво имах предвид? На всеки тридесет от тях една се храни с нещо друго. И това ни стига. Казвам ти, Ковчежник, накъдето и да погледнеш, ако се повзрещ, ще откриеш начин да настроиш основната група против изключенията.

Аз гледах мравките.

— Те не се бият.

— А, чакай малко — бързо възрази той. — Чакай малко. Трябва само да поясним на тия птицеяди, че хлебаркоядите са опасни.

— Не са опасни. Просто са различни.

— Какво от това, нали намерихме разликата? Сега ще уплашим птицеядите и те ще избият всички хлебаркояди.

— Да, но защо, мистър Костело?

— Харесваш ми, момче — разсмя се той. — Аз ще мисля, ти върши работата. Чакай да ти обясня. Всички изглеждат еднакви. Тъй че щом веднъж ги накараме да се отърват от тия — той посочи малцинството около хлебарката, — вече няма да знаят коя от тях може да се окаже хлебаркояд. И толкова ще се уплашат, че ще са готови на всичко, само и само да не ги заподозрат в хлебаркоядство. А като се уплашат достатъчно, можем да ги заставим да вършат каквото си пожелаем.

Той клекна да гледа мравките. Хвана един хлебаркояд и го пусна на птицата. Изправих се.

— Е, аз само минавах, мистър Костело.

— Не съм мравка — каза той. — Не ме интересува какво ядат, тъй че мога да ги заставя да вършат каквото си искам.

— Ще се видим пак — рекох аз. Докато се отдалечавах, той продължи тихичко да си мърмори. Гледаше мравките, пресмяташе нещо п изобщо не ми обръщаше внимание. Върнах се при Варни и задавено попитах:

— Какво прави той, Варни?

— Каквото трябва.

Качихме се в едноколката, потеглихме нагоре по хълма и минахме през силовата преграда. След дълго мълчание запитах:

— Докога ще стои тук?

— Докато му харесва — отсече Барни.

— Никой не обича да е затворен. — На лицето му пак се появи онзи странен израз.

— Чучулига не е затвор.

— Да, но не може да излезе.

— Слушай, братче, ние можем да го променим. Можем да го направим всякакъв, даже ковчежник. Но отдавна сме се отказали от това. Оставяме всекиго да върши каквото иска.

— Той никога не е искал да управлява мравуняк.

— Тъй ли?

Сигурно съм изглеждал доста объркан, защото Варни добави:

— През целия си живот е вярвал, че само той е човек, а ние останалите — мравки. Сега всичко се сбъдна. Вече няма да управлява човешки мравуняци — няма да го допуснем до тях.

Загледах се през стъклото към космическия кораб, блеснал в далечината като изправен пръст.