Читать «ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))» онлайн - страница 94

— Нали може?

До масата стоеше влаковият милиционер — вече няколко пъти беше минал покрай него, явно привлечен от романтичния му вид. Стьопа вдигна рамене.

Милиционерът седна срещу него и попита:

— Каква е тази кърпа?

Стьопа мълчаливо побутна ушите през масата и милиционерът ги взе и ги огледа с интерес.

— На Танечка за спомен от срещата ни в Огледалния свят — бавно прочете той черните завъртулки на Сракандаев. — Интересно. А това магаренце отдолу? Вместо подпис, нали? Много е смешно.

Стьопа мълчеше.

— И коя е тази Танечка?

— Повярвайте ми — каза Стьопа и вдигна бездънните пропасти на очите си, — има неща, които е по-добре да не знаете. Ще спите по-леко.

— Изглеждате уморен. Нещо лошо ли се е случило?

— Познахте — отговори Стьопа.

— Няма ли да споделите с мен?

— Няма да ви е интересно.

— Все пак опитайте.

— Защо си пъхате носа в личния ми живот?

— Не си го пъхам. Просто ми разкажете и току-виж ви олекнало.

Стьопа няколко секунди мълча, търсеше думи.

— Оказа се, че не съм само педал — каза накрая, — но и долна страхлива твар…

— Хм — малко объркано каза милиционерът. — И с какво си го обяснявате?

Стьопа вдигна рамене.

— Може би имам подсъзнателни наклонности, за които не съм подозирал. Или с раболепието, с което заразиха детската ми душа в съветските времена… А може би с оня бял прах…

— Ясно. Документите може ли?

Стьопа бръкна в джоба си, извади сгъната на две стодоларова банкнота, отвори я като книжка и му я подаде през масата. Милиционерът я взе с две ръце, погледна президента в овала, после Стьопа, после пак президента. После каза подозрително:

— На снимката сте без брада.

Стьопа кимна. Разговорът започваше да го изнервя. Милиционерът прибра банкнотата, стана и козирува.

— Е, отец Бенджамин. Добре дошли в града-герой Москва.

Стьопа си наля още коняк. Спомни си внимателните манипулации на Сракандаев със снимката на Путин — все едно се страхуваше дори за минутка да се раздели с любимото изображение. А пък раболепието, което се пробуди у самия него, беше изобщо необяснимо. Искаше му се да вярва, че е само ефект от проклетия прашец, от който цяла сутрин му текоха кървави сополи.

Но подозираше, че работата е по-сериозна.

„Откъде се е взело у руснака това низкопоклонничество, това генетично преклонение пред властта? — мислеше Стьопа. — Неизвестно. И най-смешното е, че много добре знаем за тази наша особеност. Вече даже научихме и думата «менталност». Обаче къде изчезва онова, което разбираме за менталността си, когато същата тази менталност се включва веднага щом чуем думата «документи»? Русия ум не я обхващал. Защо ли? Ами много просто. Когато ей това на се надигне в душата ни, умът ни тутакси отпрашва за Баден-Баден. А когато това излезе в отпуска, умът се връща и се прави, че не е станало нищо, че ние сме си Европа, само дето мечките ни са бели. Всеки роден тук разбира всичко това до най-мъничките подробности. И все пак го прави — до последната… Робски душици“.

Стьопа погледна ушите на масата и споменът за кошмара през нощта го накара да се изчерви като домат. Затвори очи, за да не вижда отражението си в прозореца. Телефонът в джоба му иззвъня.