Читать «ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))» онлайн - страница 87
Виктор Олегович Пелевин
Стьопа мълча няколко секунди, после, без да каже „дочуване“, затвори и прибра телефона в джоба си.
„Че ти какво си мислеше? — попита нечий глас в ума му.
— Да убиеш човек си е сериозна работа…“
„Не — отговори друг глас. — Какъв човек? Това не е човек. Това е «четирийсет и три». И всичко трябва да се реши днес или никога. Ние не можем да живеем в един и същи свят. Като Зюзя и Чубайка. Тоест те могат де. А ние не можем, наистина не можем…“
Прожекторите над сцената светнаха и гръмна ритмична музика. Музиканти не се виждаха и Стьопа се сети, че е плейбек. В тясното пространство между музикалните уреди излезе мъж с черна широкопола шапка и строга лилава рокля с дълбоко деколте. Беше Борис Маросеев. Стьопа за пръв път виждаше звездата толкова отблизо. Боря беше бледен. Под едното му око имаше синина — личеше си дори под грима. На цвят беше идеално в тон с роклята. Боря свали шапката, притисна я към гърдите си и се поклони. Посетителите зааплодираха.
Стьопа погледна към съседната маса — там седяха двама младежи с еднакви тъмни пуловери. Сега, на светло, се виждаше, че са гримирани, също като мнозина други в заведението. Гримът обаче беше сложен неумело, все едно някой ги беше разкрасявал набързо в някой тъмен вход. Единият беше дребничък светлокос юноша със сънено лице. Другият беше някъде към два и петдесет и напомняше на един персонаж от филм на Куросава — титаничния имбецил, който се биеше с дървен чук. Гримът на мъничкото му честно лице наистина изглеждаше много странно.
Когато Борис Маросеев свърши поклона и се изправи, съненият юноша дръпна титана за ръкава. Огромният мъж измъкна изпод масата големия си като тиква юмрук и като се стараеше да не привлича вниманието на околните, го показа на певеца с пестеливо движение. Маросеев, поне така се стори на Стьопа, пребледня още повече. Но пък може и да беше от поредната промяна в осветлението.
Музиката се усили. Боря започна да се клати в такт с нея, скръсти ръце, вдигна лице към тавана и с кадифените интонации на Жо Дасен зашепна в микрофона:
Всички запищяха от възторг. Започнаха да чупят чаши и чинии, чуха се крясъци — до една маса или се биеха, или може би танцуваха. Секюритата се втурнаха натам и Стьопа разбра, че едва ли ще има по-добра възможност. Грабна чантата, стана и бързо отиде до огледалната стена. Спря за миг пред нея и огледа отразената зала. Никой не гледаше към него — всички зяпаха сцената, на която Боря, доколкото му позволяваше скапаното състояние, изобразяваше нещо средно между ски спускане и хватки от джудо.
Стьопа натисна огледалната секция с лакът, тя се завъртя и той влезе.
Озова се в тъмен коридор с три врати. Открехна първата. В стаята имаше някаква пияна компания. Открехна втората и видя циганин с китара — пееше нещо на двамата си голи слушатели, които го слушаха захласнато.
