Читать «ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))» онлайн - страница 78

— Е, тук не сте прав — изсумтя Стьопа, за да не би съгласието му да изглежда подозрително.

— Как? Не сте ли съгласен? Но, ще ме прощавате, думите винаги са дуалистични, субектно-обектни. Не е ли така?

Стьопа вдигна рамене.

— Те могат да отразяват само концептуалното мислене, а то няма нищо общо с истината. В най-добрия случай думите могат да се опитат да дадат посоката, и то приблизително. Но може ли да смятаме за светиня един знак със стрелка и надпис: „До святото — един километър боси по водата“? Или някоя ръждясала табела, на която пише: „Тук стана чудо“? Свещено според мен може да е само онова, към което сочи стрелката! Нали?

— Всичко на този свят става по Божията воля — каза Стьопа и се прекръсти.

Спътникът му се тупна по бутовете и възкликна:

— Вие сте невероятен събеседник! Уж си мълчите, но като кажете нещо — право в целта! Разбира се, че е така. Аз, като тантрист агностик, го разбирам по-добре от другите: работата е там, че наистина стрелката няма към какво да показва. Затова понятието за святост може да се приложи единствено към самата стрелка. Просто няма към какво друго да го прикачим, ха-ха-ха! — И се запляска по тялото и краката така енергично, че на Стьопа му се дощя да избяга в коридора. — Самото понятие за святост също е от областта на концепциите, в които се лута заблуденият ум! Затова в святото няма нищо свято, ха-ха-ха! И в това, че всичко е точно така, може да се види Божията воля, Божият план, наистина сте съвсем прав. Но това е много фин аргумент и почти никой не би го разбрал. Колко е приятно да се говори с човек като вас! Дайте да пием за това! Знам, че си носите в чантата.

— Откъде знаете? — Стьопа се напрегна. — Да не сте ми бъркали в чантата?

— Ама моля ви се! Просто шишето стърчи. От цял час го гледам, ако ще говорим честно. Ту него гледам, ту вас. Бих отишъл във вагон-ресторанта, но ме е страх да изляза от купето, много ме лашка. Ще взема да се изгубя в пространството. А пък ако не в пространството, то във времето.

— Значи водка — каза Стьопа, стана и свали чантата от закачалката. — Ей сега… Заповядайте.

— Благодаря — каза спътникът му. — Направо ме спасихте. Защото, честно да ви кажа, не само ме лашка, ами ме и дръгне. За тия неща нощем само водката помага…

Стьопа изпита внезапно омерзително озарение. Как не се беше сетил досега? Спътникът му дрънкаше всичките тия глупости, защото беше на двайсет и девето легло — нали самият той беше на двайсет и осмо? Ама разбира се, какво да се чуди тогава… Вярно, не беше съвсем сигурен — не беше гледал номерата. Но интуицията му подсказваше, че е точно така. Стьопа незабелязано извади лингама от чантата, сложи го до себе си и го зави с одеялото.

„Ако ми скочи, ще го застрелям“ — помисли си.

Спътникът му отви капачката, наля си половин чаша, гаврътна я, погледна Стьопа виновно и жално каза:

— Хем ме лашка, хем ме дръгне. А вие?

— Не, пийте си — отвърна Стьопа. — Предпочитам да поспя.

Щом получи бутилката, спътникът на Стьопа забрави за теологическите въпроси. От слушалките пак заквака музика, след малко се чу ново бълбукане. Стьопа се поуспокои. Спътникът му беше надул музиката така, че можеше да познае песента — „Besa me Mucho“. На Стьопа му заприлича на малоруско оплакване от мучащи бесове и чак му се дощя да завие. Обърна се към стената и се замисли колко опасно е станало да се пътува с влак и какви неприятни хора бродят в полумрака извън границите на обезпечения свят. После пак задряма. В просъница чуваше тихо ломотене, като че ли спътникът му редеше еднообразни стихове на непознат език.